доста разгневени, объркани и на около две хиляди светлинни години от „спокойни“. От едната страна се виждаха някакви типове със строителни каски на главите и татуировки по мускулестите ръце, а на лицата им бе изписано омерзение — срещу тях гневни младежи с дълги коси. Един дори бе протегнал ръце на презрително нахилено трио от противника, сякаш искаше да им каже: „Елате де, разкъсайте ме на парченца.“ Между двете групи стояха полицаи, на вид напрегнати и изнервени.
Отляво (Каръл беше нарисувала стрелка, сякаш и сам нямаше да видя) беше познатото яке с надпис „Харуичка гимназия“. Главата пак беше извърната, но този път право срещу обектива. Кръвта, която се стичаше по лицето, се виждаше много по-ясно, отколкото ми се искаше. Да си Драска шеговити стрелкички и майтапчийски забележки в полето колкото си иска — но на мен никак не ми беше до майтап. Това по лицето й да не е шоколадов сироп! Някакво ченге я стискаше за ръката. Но момичето на снимката явно нямаше нищо против — нито против ченгето, нито против разбитата си глава, от която течеше кръв (ако този миг въобще
Набързо прегледах текста на статията, но не намерих нищо интересно. Протест… контрапротест… епитети… хвърляли камъни… няколко юмручни схватки… дошла полиция. Тонът на писанието беше едновременно надут, отвратен и покровителствен — напомняше ми за Гаретсън и Ебърсоул в залата в общежитието онази прословута вечер. „Момчета, вие ме разочаровате.“ Само трима от арестуваните били задържани, другите били освободени по-късно на същия ден — значи сигурно всичките са били под двайсет и една години.
Кръв по лицето й. И тя се усмихва… дори тържествува. В миг установих, че Фил Окс продължава да пее — „убил съм сигурно милиони, и пак ме викат да замина“ — и целият настръхнах.
Отворих картичката. Вътре прочетох типичните отпечатани римувани стихчета, които винаги звучат еднакво. „Весела Коледа, искрено се надявам да не пукнеш през Новата година.“ Въобще не ги погледнах. На бялата страна обаче Каръл ми беше написала послание. То почти изпълваше празното пространство.
Скъпи Номер шест,
Просто исках да ти пожелая от весела по-весела Коледа и да ти кажа, че съм добре. Не продължих да уча, макар че се свързах с едни студенти (вж. приложената изрезка) и в крайна сметка сигурно все пак ще продължа да следвам, вероятно от догодина. Мама не е много добре, но се старае, а брат ми си стъпва на краката. Рионда ни помага. Срещнах се два-три пъти със Съли, но вече не е същото. Една вечер дойде на гости да гледа телевизия и се чувствахме като напълно непознати… или може би по-скоро като стари познати, които се качват на влакове в различни посоки.
Липсваш ми, Пит. Мисля, че и с теб пътуваме в различни посоки, но никога няма да забравя миговете, прекарани заедно. Бяха толкова трогателни и прекрасни (особено последната нощ). Пиши ми, ако искаш, но на мен някак не ми се ще. Може би няма да ни се отрази добре. Това не означава, че не ми пука или не помня, а тъкмо напротив.
Помниш ли онази вечер, когато ти показах снимката и ти разказах как ме пребиха? И как моят приятел Боби ми се притече на помощ? През онова лято той имаше една книга. Беше му я подарил съседът от горния етаж. Боби казваше, че това е най-хубавата книга, която е чел през живота си. Което не е кой знае какво, когато си едва на единайсет години, зная — но като бях в последния клас на гимназията, я намерих в училищната библиотека и я прочетох просто да видя за какво става дума. Стори ми се страхотна. Реших, че може да й се зарадваш. И макар да е отпреди дванайсет години, имам чувството, че е писана за Виетнам. А дори и да не е, пак е пълна с информация.
Обичам те, Пит. Весела Коледа.
PS. И престани вече с тези глупави карти.
Прочетох посланието два пъти, после внимателно сгънах изрезката и я прибрах в картичката с треперещи ръце. Мисля, че още я пазя някъде… както, сигурен съм, „Червената Каръл“ Джърбър още пази някъде снимката с приятелите си от детинство. Ако е жива, де. Не съм много сигурен — голяма част от последните й приятелчета вече не са.
Отворих пакета. Вътре — какъв потресаващ контраст с радостната червена хартия и бялата копринена панделка — намерих „Повелителят на мухите“ от Уилям Голдинг. Някак я бях пропуснал в гимназията и в часовете по литература в последния клас предпочетох „Един отделен мир39“, защото ми се стори малко по-кратка.
Отворих я, предполагайки, че може би ми е написала някакво посвещение. Наистина ми беше написала, но съвсем не такова, каквото очаквах. Ето какво намерих на заглавната страница:
Изведнъж очите ми плувнаха в сълзи. Притиснах уста с длани, за да сподавя вопъла. Не исках да будя Нейт, а и не исках да ме вижда как плача. Но все пак се разплаках. Седях на бюрото си и плачех за нея, за себе си, за двама ни, за всички ни. Не помня да съм изпитвал по-силна болка от тази, която изпитах в онзи миг. Сърцата са издръжливи и рядко се разбиват, сигурен съм, че е права… но важи ли това за тогава? За сърцата на хората, които бяхме тогава? За сърцата в Атлантида?
43.
Във всеки случай със Скип оцеляхме. Наваксахме, избутахме някак изпитите и в средата на януари се върнахме в „Чембърлейн“. Скип ми каза, че през ваканцията е написал писмо на Джон Уинкин — бейзболния треньор — и го е уведомил, че се отказва да участва в отбора.
И Нейт се върна в „Чембърлейн“ III. Както и — да не повярва човек — Лени Дориа. Под академично наблюдение, но все пак се върна. Неговото аверче Тони де Лука обаче не се върна. Както и Марк Ст. Пиер, Бари Марго, Ник Праути, Брад Уидърспун, Харви Туилър, Ранди Екълс… и Рони, естествено. През март получихме картичка от него. Имаше клеймо от Луистън и беше адресирана до „Хаховците в «Чембърлейн» III“. Закачихме я в читалнята над стола, където обикновено седеше Рони, като играехме карти. Представлява снимка на Алфред Нюман, лицето от корицата на списанието „Мад“. На гърба Рони беше написал следното: „Чичо Сам ме зове и трябва да вървя. Бъдещето ми чертае палмови дръвчета и на мене ми е през оная работа. Пука ми. Нали свърших с 21 мач-точки. Значи съм победител.“ Картичката беше подписана „Рон“. Със Скип доста се посмяхме. Ако питат нас, цапнатото през устата синче на госпожа Маленфант щеше да си остане Рони до края на дните си.
Стоук Джоунс, известен още като Хръц-Хръц, също беше изчезнал. За известно време почти го бях забравил, но година и половина по-късно физиономията му и споменът за него ме споходиха със (стряскаща) яснота. Тогава бях в затвора в Чикаго. Не знам колцина от нас попаднаха в ръцете на полицията през онази нощ, когато се бяхме събрали пред заседателния център по случай номинацията на Хюбърт Хъмфри40, но много, много хора бяха ранени — на следващата година специална високопоставена комисия разгледа случая и го нарече в доклада си „полицейско вълнение“.
Оказах се в обща килия за петнайсет, максимум двайсет души заедно с шейсетина обгазени, налагани, влачени, пребити, потрошени, смлени, премазани и целите в кръв хипари, някои от които пушеха джойнт, други плачеха, трети драйфаха, четвърти пееха протестни песни (в отсрещния ъгъл се беше сврял някакъв тип, чието лице така и не видях, който пееше дрогирана версия на „Няма повече да марширувам“). Бяхме натъпкани като сардини, сякаш за наказание.
Бях притиснат към решетката и се стараех единствено да предпазя горния джоб на ризата (където ми бяха цигарите) и задния джоб на джинсите (където държах книгата от Каръл, „Повелителят на мухите“, вече доста оръфана, без половин предна корица и почти разпаднала се на части), когато изведнъж лицето на Стоук изникна пред очите ми ярко и съвършено точно, като снимка в едър план. Появи се ей тъй, отникъде, сигурно като плод на спящия спомен, който за миг се бе активирал, разбуден я от някоя палка по главата, я от някоя живителна струя сълзотворен газ. С образа изникна и въпросът:
