— Еба си, защо инвалид живееше на третия етаж?

Дребен мъж с огромна златиста коса — нещо като миниатюрна версия на Питър Фрамптън41, ако има такова чудо — се огледа. Беше блед и пъпчив. Под носа му и по лицето му засъхваше кръв.

— Кво викаш?

— Еба си, защо инвалид живееше на третия етаж в университетското общежитие? И то без асансьор? Защо не са го сложили на първия етаж?

Тогава си спомних как Стоук летеше към „Холиок“ с паднала в очите му коса и как си мърмореше под нос „Хръц-хръц, хръц-хръц, хръц-хръц“. Стоук, който се нахвърляше върху всичко, сякаш е враг, а проявите ли милост към него, готов е да разстреля целия свят.

— Абе не те разбирам, братче. Какви ги…

— Освен ако сам не ги е помолил. Сигурно сам е отишъл и направо е настоял да го сложат на третия етаж.

— Бинго — отвърна малкият със златистата коса като на Питър Фрамптън. — Да имаш джойнт, братче? Искам да пуша. Тука е адски гадно. Искам да ида в страната на хобитите.

Скип е човек на изкуството и е известен по свой си начин. Не е като Норман Рокуел и не очаквайте да видите репродукции на негови скулптури в каталозите на монетния двор, но прави много изложби — в Лондон, Рим, Ню Йорк, миналата година и в Париж — и редовно пишат за него. Има множество критици, които го наричат „безсъдържателен“, „явлението на месеца“ (и го наричат явление на месеца вече двайсет и пет години), „ограничен мозък, който общува с други ограничени мозъци чрез пошла образност“. Други критици пък го хвалят за честността и бликащата енергия. И аз клоня в тази посока, но мисля, че е разбираемо — аз го познавам още от времето, когато заедно търсехме спасение от големия потъващ континент и той ми остана приятел; по някакъв далечен начин ми остана и аверче.

Трети коментират яростта, която често личи в работите му и която забелязах за пръв път в картоненото виетнамско семейство, което запали пред университетската библиотека под оглушителните ритми на групата „Янгблъдс“ през 1969. Н-даа. Да, има нещо такова. Някои от творбите му са смешни, други са тъжни, а има и чудати, но повечето са изпълнени с ярост — и повечето от хартиените и глинените широкоплещести човеци сякаш шепнат. „Запали ме, запали ме и слушай как ще запищя, и в действителност сега сме още шейсет и девета, Меконг, и завинаги ще си останем там.“ „Творбите на Станли Кърк са най-ценни с гнева си“ — писа един критик за изложбата в Бостън. Същия този гняв допринесе за инфаркта, който получи преди два месеца.

Жена му ми се обади и каза, че искал да ме види. Лекарите смятали, че сърцето не било много пострадало но Капитанът не бил съгласен с тях. Моят стар авер Капитан Кърк бе решил, че си отива.

Отлетях за Палм Бийч и като го видях — бяло лице под бяла коса на бялата възглавница — в съзнанието ми изникна спомен, който отначало не можах да уловя.

— Мислиш си за Джоунс — помогна ми старият ми приятел с дрезгав шепот — и, разбира се, бе прав. Ухилих се и в същия миг по гърба ми пролази ледена тръпка. Понякога спомените изплуват, това е всичко. Понякога просто изплуват.

Влязох и седнах до него.

— Няма страшно, о суами42.

— Няма лошо — отвърна той. — Повтаряме онзи ден в лазарета, само че Карбъри сигурно вече е умрял, а сега аз съм на система. — И той вдигна едната си талантлива ръка, за да ми покаже иглата, после отново я отпусна на завивката. — Вече не си мисля, че ще мра. Поне засега.

— Слава Богу.

— Пушиш ли още?

— Отказах ги. Миналата година.

Той кимна и допълни:

— Жена ми ме заплашва, че ще се разведе, ако и аз не ги откажа… тъй че май ще трябва да опитам.

— Това е най-гадният навик.

— Абе, ако ме питаш мене, най-гадният навик е живеенето.

— Запази си помпозните фрази за „Рийдърс Дайджест“, Капитане.

Той се разхили, после ме попита дали имам новини от Нейти.

— Коледна картичка, както винаги. Със снимка.

— Шибаният Нейт! — Скип беше очарован. — На кабинета ли?

— Н-даа. Тази година има цяла сцена с Рождество. Влъхвите обаче май имат нужда от зъболекар.

Спогледахме се и се закискахме. Но Скип изведнъж се задави и се закашля. Зловещо ми напомни за Стоук За миг дори заприлича на Стоук — и отново ме полазиха ледени тръпки. Ако Стоук бе умрял, щях да си кажа, че духът му ни спохожда, но той си беше жив. По свой си начин Стоук Джоунс също се реализира, както всички останали пенсионирани хипари, които се бяха издигнали от прости продавачи на кокаин до борсови посредници. Той обича да го дават по телевизията, нашият Стоук — на процеса срещу О. Джей Симпсън всяка вечер се мяркаше на екрана наред с другите лешояди, готови да се спуснат връз трупа.

Само Каръл май не успя да се реализира. Каръл и нейните приятели, а какво да кажем за студентите- химици, които убиха с бомбата си? Било е грешка, вярвам с цялото си сърце — онази Каръл Джърбър, която аз познавах, не можеше да понася мисълта, че силата се ражда от дулото на пистолет. Онази Каръл, която аз познавах, би проумяла, че това е просто поредният извратен начин да кажем, че трябва да разрушим селото, за да го спасим. Но да не мислите, че на роднините на онези студенти, които загинаха, много им пука, че е станала грешка, че бомбата не е избухнала навреме, съжалявам? Мислите ли, че въпроси от сорта на кой е съумял добре да се продаде или не вълнуват майките, бащите, братята, сестрите, гаджетата и приятелите на загиналите? Мислите ли, че има значение за онези, които е трябвало да се примирят и някак да продължат напред? Сърцата се разбиват. Да. Сърцата се разбиват. Понякога си казвам, че може би щеше да е по-добре, ако умирахме с тях, но не става така.

Скип се помъчи да си поеме дъх. Мониторът край леглото му тревожно писукаше. Сестрата надникна в стаята, но той й махна да си върви. Писукането постепенно си възвръщаше нормалния ритъм и тя ни остави. Като излезе, Скип каза:

— Защо така се смяхме тогава, като падна? Този въпрос още не ми дава мира.

— И мен още ме тревожи.

— И какъв е отговорът, значи? Защо се смяхме?

— Защото сме хора. Известно време — май от Уудсток до Кент Стейт — се имахме за нещо друго, но всъщност не сме.

— Мислехме, че сме звезден прах — почти сериозно заяви Скип.

— Мислехме, че сме златни — съгласих се аз и се засмях — И че трябва някак да се върнем в Райската градина.

— Ела тука, хипарю — каза Скип и аз се наведох към него. Забелязах, че моят стар приятел, който надхитри Милото, Ебърсоул и декана на мъжете, който обикаляше учителите си и ги молеше за помощ и който ме научи да се наливам с бира и да казвам „еба си“ по двайсет различни начина, е развълнуван и в очите му блестят сълзи. Протегна ръце към мен. През годините бяха отслабнали. Наведох се и го прегърнах.

— Нали опитахме — пошепна ми на ухо. — Никога не го забравяй, Пит. Поне опитахме.

Сигурно сме се опитали. По свой начин Каръл положи най-големи старания от всички ни и плати най- висока цена… с изключение на онези, които загинаха, разбира се. И макар да сме забравили езика, който говорехме тогава — той изчезна заедно с клошираните джинси, домашно боядисаните ризи, индийските