— Сигурно — отвърнах, а мислено допълних, че бодрата му усмивка скоро ще угасне. Ако успея да събера всички наказателни карти, ще изкарам ненормалния Ник Праути над сто и ще взема на Рони играта, която инак щеше да спечели.

След три ръце стана съвсем ясно какво се опитвам да направя. Както се и надявах, гадната ухилена мутра на Рони доби изражението, което най обичах да виждам изписано на нея — кисела цупня.

— Няма да успееш — нареждаше той. — Въобще не ми се вярва. Не и на четвърто раздаване, поне да бяхме разменяли карти в началото. Посмъртно не можеш да ги събереш. — Но същевременно много добре знаеше, че е напълно възможно. Долавях го в гласа му.

— Ами, ще видим — отвърнах и хвърлих асо купа. Вече играех съвсем открито, но защо пък да се крия? Ако купите са разпределени горе-долу по равно, можех да бия още с тази ръка. — Я да видим сега какво…

— Гледай ти! — викна Скип от масата до прозореца. — Леле Боже, това е Стоукли, мамка му!

Играта спря. Всички се размърдаха на столовете и отправиха поглед към смрачаващия се, пропит с влага свят зад прозорците. Четирите момчета в ъгъла станаха да видят какво става. Старите улични лампи от ковано желязо по Бенет хвърляха слаби електрически отблясъци в гъстата тежка мъгла и ми напомняха за Лондон, Тайн Стрийт и Джак Изкормвана. Величествено възправен на хълма „Холиок“ поразително приличаше на презокеански кораб Дъждът се стичаше по големите прозорци на столовата и разкривяваше очертанията на сградата.

— Смотаният Хръц-Хрьц да излезе в тая гадост навънка… направо не мога да повярвам — издума Рони.

Стоук бързо се спусна от северния вход на „Чембърлейн“ към кръстопътя в долчинката, където се събираха всички асфалтови алеи. Беше със старото си палто, но със сигурност не излизаше от блока — изглеждаше мокър до кости. През окъпаното в дъждовна вода стъкло ясно виждахме знака на мира на гърба му, с ярки черни очертания като надписа на отсрещната страна, понастоящем частично закрит с жълто платнище (ако вече не е паднало). Буйната му коса бе мокра и послушно прилягаше на раменете му.

Без въобще да погледне към надписа ПРЕЗИДЕНТ УБИЕЦ, куцукайки, Стоук забърза към алеята с червените плочки. За пръв път го виждах да се движи толкова бързо, без да обръща внимание на проливния дъжд, сгъстяващата се мъгла и наклона. Да не иска да падне? Да не би да предизвиква мътния поток да го повлече? Не знам. Сигурно така бе погълнат от мислите си, че изобщо не забелязваше с каква бързина се движи и не обръщаше никакво внимание на лошото време. Във всеки случай с това темпо нямаше да стигне далеч.

Рони се разхили и смехът моментално зарази и другите — като малка искра, която мигновено подпалва шепа прахан. Не исках да се смея, но не можех да се удържа. Видях, че и Скип изпитва същото. Отчасти защото кискането е заразно, но и защото гледката наистина беше смешна. Зная колко грозно звучи, но вече стигнах твърде далеч и не мога да скрия истината за онзи ден… и за сега, почти половин живот по-късно. Защото още ми става смешно, като си спомня как изглеждаше: трескава механична играчка, която препуска из проливния дъжд и хвърля вода с патериците си на всички страни. Знаеше се какво последва, просто беше неизбежно — въпросът беше докъде ще докрета, преди да се изтърси.

Лени се заливаше от смях, притискаше длани към лицето си, гледаше през разперените си пръсти, а очите му се бяха насълзили. Хю Бренан се държеше за едва забележимото коремче и ревеше като магаре. Марк Ст. Пиер виеше от смях и само повтаряше, че ще се напикае, че е изпил толкова много кола, че ще си изцапа шибаните джинси Аз така квичах, че не можех да си държа картите — нервните окончания в дясната ми ръка изключиха, пръстите ми се отпуснаха и последните няколко карти паднаха в скута ми. Главата ми ечеше като камбана.

Стоук стигна до подножието на хълма, където започваше широката алея. Там спря и по неизвестни причини описа налудничав кръг около себе си, подпирайки се само на една патерица. Другата насочи като картечница, сякаш мислено обсипваше с огън целия университет: Смърт на Конг! Смърт на отговорниците! Разстрел за старите студенти!

— Ииии… олимпийското жури му присъжда… само десетки! — изрева Тони де Лука, досущ като истински спортен коментатор. Това беше капакът: настана пълен хаос. На всички страни хвърчаха карти. Преобръщаха се пепелници и един стъклен (повечето бяха малки алуминиеви чинийки като по заведенията за обществено хранене) се счупи. Някой се изтърси от стола и се затъркаля на пода, като мучеше и риташе на всички страни. Братче, как се смяхме само, щяхме да се пръснем!

— Ей това е, край! — продължаваше да вие Марк. — Подмокрих гащите! Не можах да се устискам.

Отзад Ник Праути запълзя към прозореца на колене с жалостиво протегнати ръце в безмълвна молба: „Моля ви, спрете целия този ужас, спрете го преди да ми се е пръснала някоя вена и да пукна на място.“

Скип стана, прекатурвайки стола. И аз се изправих.

Примирайки от смях, запротягахме ръце един към друг прегърнахме се като пияници и се повлякохме към прозореца. Колкото и да е удивително, Стоук Джоунс още се държеше на крака, без изобщо да съзнава, че е център на внимание и обект на присмех за десетина и повече смахнати картоиграчи.

— Давай, Хръц-Хръц! — заскандира Рони.

— Давай Хръц-Хръц! — включи се и Ник. Най-сетне се беше довлякъл до прозореца и опрял чело на стъклото, продължаваше да се киска.

— Давай, Хръц-Хръц!

— Хайде, наште!

— Давай, Хръц-Хръц! Дай малко газ!

— Раздвижи ги тия патерици, бе момче!

— Давай, шибан Хръц-Хръц!

Като в последното полувреме на оспорван мач, само дето всички викаха „Давай Хръц-Хръц!“, вместо „Дръж фланга!“ и „Спъни го тоя.“ Почти всички скандираха — аз не скандирах, а мисля, че и Скип не скандираше, но пък се заливахме от смях. Като всички останали.

Изведнъж в съзнанието ми изплува споменът за нощта, в която с Каръл седяхме на картонените кашони зад стола и когато тя ми показа онази снимка със своите приятели от детинство… и ми разказа какво й бяха направили онези, другите момчета. С бейзболната бухалка. „Отначало май се шегуваха, струва ми се“ — бяха думите на Каръл. Дали и те са се смели? Вероятно да. Нали така правиш, като се шегуваш и ти е приятно — смееш се.

За миг Стоук остана неподвижен, увиснал на патериците с наведена глава… после се втурна нагоре по хълма като морски пехотинци в атака при Тарауа. Хвърли се да изкачва червената алея, разплисквайки вода на всички страни с летящите си патерици — като рахитична патица.

Момчетата скандираха все по-силно и по-силно:

— Давай, Хръц-Хръц! Давай, Хръц-Хръц! Давай, Хръц-Хръц!

„Отначало май се шегуваха — каза тя онази вечер, като седяхме на картонените кутии зад стола и пушехме. Беше се разплакала и сълзите й изглеждаха сребърни на бялата светлина от прозорците на столовата. — Отначало май се шегуваха, но после… вече не се шегуваха.“

След тази мисъл Стоук престана да ми се струва смешен — кълна се, вече въобще не ми беше до смях. Но не можех да спра да се смея.

Стоукли измина една трета от нанагорнището към „Холиок“ и почти излезе до мястото, където червената настилка вече се виждаше, но в този миг хлъзгавият наклон най-сетне съумя да го изненада. Стоук замахна с патериците, но ги постави твърде далеч, и като се засили напред, двете дървени приспособления поддадоха. Той размаха крака като гимнастик, който изпълнява сложна фигура на лост, и падна по гръб сред оглушителен плисък. Чу се чак в читалнята на третия етаж. Идеален завършек на комедията.

Читалнята заприлича на санаториум за душевноболни, чиито пациенти едновременно са получили хранително отравяне. Залитахме насам-натам, смеехме се и се държахме за гърлото, очите ни се пълнеха със сълзи. Висях на врата на Скип, защото краката ми вече отказваха да ме държат — коленете ми бяха омекнали като кашкавал. Струва ми се, че никога не съм се смял така неудържимо, нито преди, нито след това, но не можех да се отърся от мисълта за Каръл, седнала на картонения кашон до мен с кръстосани крака, в едната си ръка държи цигара, а в другата стиска снимката от детинство; Каръл, която казва: „Хари