изключим от дъжд на вятър „Попюлар Фотографи“) не дръзваше да публикува голи снимки, на които да се вижда пубисното окосмяване на заснетия обект, а вестниците не смееха и да шукнат за сексуалния живот на политиците. Така беше преди потъването на Атлантида; твърде отдавна и много далеч, в свят, в който поне един комик беше осъден и тикнат в затвора, задето изрекъл думата „еба“ на публично място, а отбеляза, че в „Шоуто на Ед Съливан“37 човек може да си чопли ноктите, но не и да си пипа оная работа. В онзи и свят някои думи все още шокираха.
Да ние знаехме неприличните думи. Разбира се, че ги наехме. И
Като се връщах от „Холиок“, вече беше пристигнала и другата университетска патрулка, а ченгетата наброяваха шестима — направих сметка, че това прави почти всички полицаи в университета — и тъкмо се опитваха да закрият надписа с огромно жълто платнище. Тълпата се разшумя, после започна да ги освирква. Онези раздразнено изгледаха насъбралите се студенти. Един им викна да си вървят, сигурно все има къде да отидат. Може и така да беше, но на повечето очевидно тук им харесваше, защото почти никой не си тръгна.
Ченгето, което държеше левия край на платнището, се подхлъзна в снега и едва не падна. Неколцина зрители изръкопляскаха. Онзи се обърна и лицето му се сгърчи в дива омраза — аз смятам, че именно в този миг започна промяната и се отвори пропастта между поколенията.
После поднови борбата с платнището. В крайна сметка съумяха да закрият първия знак на мира и думата МАМКА МУ от МАМКА МУ НА ДЖОНСЪН! Щом успяха да скрият ужасната лоша дума, тълпата
— Ченгетата по-добре да не ти виждат якето — ненадейно каза Скип и аз се огледах. Стоеше до мен и беше със суичър с качулка, пъхнал ръце дълбоко в големия джоб отпред. Дъхът му излизаше като бяла пара и той нито за миг не откъсваше очи от полицаите и от видимата част от надписа: ДЖОНСЪН! ПРЕЗИДЕНТ УБИЕЦ! САЩ ВЪН ОТ ВИЕТНАМ! — Ще помислят, че си бил ти. Или пък аз.
Скип се подсмихна и се обърна. На гърба на суичъра му се мъдреше още едно пилешко краче, изрисувано с яркочервено мастило.
— Божичко! Кога го направи?
— Тази сутрин. Видях от Нейт. — Той сви рамене. — Толкова е готино, че не можах да не го изкопирам.
— Няма да помислят, че сме ние. И през ум няма да им мине.
— Не, сигурно няма.
Въпросът е защо вече не разпитват Стоук… не че ще се наложи да го разпитват дълго, за да изкопчат истината. Но ако Ебърсоул, дисциплинарният инспектор, и Гаретсън, деканът на мъжете, не го бяха хванали на разпит, то това бе единствено защото още не бяха говорили с…
— Къде е Милото? Знаеш ли?
Суграшицата се усили, биеше клоните на дърветата и боцкаше по всеки сантиметър гола кожа.
— Младият героичен господин Диърборн е на двора да опесъчава пътеките с десетина приятелчета от запаса — обясни Скип. — Видяхме ги от читалнята. Возят се с истински военен камион. Маленфант каза, че нишките им така са се надървили, че сега няма да могат да спят цяла седмица. Стори ми се доста умно съждение за Рони.
— Милото като се върне…
— Н-даа, като се върне. — Скип вдигна рамене, сякаш да каже, че всичко вече е излязло от контрол. — Обаче дотогава може да поиграем карти, какво ще кажеш?
Исках да кажа много неща по много въпроси… но не казах нищо. Върнахме се вътре и рано следобед играта беше в разгара си. Играеха едновременно пет карета, 46 беше задимена като лисичарник, а някой беше домъкнал грамофон, за да слушаме „Бийтълс“ и „Стоунс“. Друг пък измъкна надраскана малка плоча с „96 сълзи“, която се въртя нон-стоп поне цял час: „плачи, плачи, плачи“. Прозорците откриваха добра гледка към долчинката и алеята „Бенет“ и от време на време надзъртах, очаквайки да сваря Дейвид Диърборн и облечените му в униформи приятелчета да се пулят пред северната стена на блока, обсъждайки дали да приберат Стоук Джоунс с пушки, или просто да го погнат с байонети. Разбира се, нямаше да направя нищо подобно. Може и да си скандират „Убийте Конг! Дръж се Ю Ес Ей!“, докато тренират на футболното игрище, но Стоук беше сакат. Затова пък с огромно задоволство щяха да се порадват как комунистическият му задник ще изхвърчи от Мейнския университет.
Не исках това да става, но не виждах как може да се избегне. Стоук носеше пилешкото краче на гърба на якето си от самото начало на семестъра — дълго преди останалите да се светнат какво значи — и Милото го знаеше. Освен това Стоук
Пък и в крайна сметка всичко взе да ми се струва доста далечно, нали се досещате? Както лекциите. Както Каръл, след като вече се бях уверил, че наистина е заминала. Както мисълта, че може да ме мобилизират и да ме изпратят да мра в джунглата. В момента действително и належащо ми се струваше единствено преследването на лошата Кучка и желанието да стрелям луната и да натреса на тримата си съиграчи по двайсет и шест точки наведнъж. Действителна ми се струваше единствено играта хартс.
Но тогава се случи нещо.
33.
Към четири часа суграшицата обърна на дъжд, а към четири и половина, като започна да притъмнява, забелязахме, че падинката, където се срещаха пътеките от мъжкото и дамското общежитие, беше задяна с десет сантиметра вода. Червената алея към стола заприлича на канал. На дъното му се носеше ледена мътилка от разтопен сняг, подобна на желето за десерт.
Играта позатихна, докато зяпахме нещастниците, които трябваше да отидат на работа в кухнята и да прекосят разстоянието от общежитията до столовата. Неколцина — по-умните — минаваха напряко през хълма, газейки в бързо топящия се сняг. Другите се мъчеха да слизат и да се катерят по пътеките и непрекъснато се подхлъзваха и падаха по заледените алеи. От мократа земя се надигаше гъста мъгла, която още повече затрудняваше движението. На кръстопътя едно момче от „Кинг“ срещна момиче от „Франклин“. Като се заизкачваха към стола, момчето политна и се вкопчи в момичето. За малко да паднат и двамата, но съумяха да се задържат на крака. Всички изръкопляскахме.
На нашата маса започнахме четвъртия тур от играта, когато не се разменят карти. Ник — невестулчестото приятелче на Рони — ми раздаде тринайсет невероятни карти — може би най-добрите, които някога са ми се падали. Отваряше ми се идеална възможност да стрелям луната: шест високи купи и нито една ниска, поп и дама пика, плюс цветни карти от другите бои. Имах седмица купа — малко съмнителна, но човек все може да издебне противниците си, никой не внимава на четвърто раздаване и никой не очаква противникът да стреля луната при положение, че раздадените карти не могат да се променят.
Лени Дориа хвърли Душа и играта започна. Рони нямаше спатии и моментално чисти асо пика. Според него това беше страшен ход. И аз така смятах — при това положение двете ми цветни пики хващаха ръце. Дамата е тринайсет точки, но ако събера всички купи, всичките двайсет и шест точки ще ги изядат другите — Рони, Ник и Лени, а аз ще си остана на чисто.
Пуснах следващата ръка на Ник. Последваха още три напълно безинтересни ръце — първо Ник и Лени играха кари, и най-после взех десетката купа в ръка от пики.
— Почнаха купите и Райли гризна първата! — с радостен вой оповести Рони. — Излагаш се, бе, село!
