не съм.“ Така и отговорих.

Той кимна, постави най-голямата чаша от бюфета до хладилника и доби вид, сякаш се готви да полее с чай целия плот и панталоните си.

— Нека аз да ти сипя, ще позволиш ли?

Той не отвърна, но се отдръпна и ме остави да му налея чай. Поставих почти пълната чаша в ръцете му, а каната прибрах в хладилника.

— Хубав ли е чаят, тате?

Нищо. Стоеше като истукан, стискаше чашата с две ръце като дете и отпиваше на малки глътки. Изчаках, но той явно нямаше да ми отговори, после домъкнах захвърления в ъгъла куфар. Бях нахвърлял учебниците най-отгоре върху дрехите и сега ги наизвадих.

— Ще учиш първата вечер от ваканцията — изтърси татко и ме стресна — почти бях забравил, че е тук. — Мили Боже!

— Ами, взимаме много повече материал, отколкото в училище.

— Студент. — Дълга пауза. — Ти вече си студент.

Прозвуча ми почти като въпрос, затова рекох:

— Точно така, тате.

Той остана още малко, сякаш ме гледаше как вадя учебници и тетрадки и ги нареждам на купчинки. Може би наистина ме гледаше. А може би просто си стоеше. Не може да се каже със сигурност. Най-сетне запъпли към вратата с щръкналия си врат и безпомощно протегнатата ръка, а другата — в която стискаше чашата с чая — притискаше към гърдите си. На прага се спря и изрече, без да се обръща:

— Хубаво, че скъса с тази Суси. Всичките са такива сприхави. Не са стока. Ти заслужаваш по- добра.

После излезе, притискайки чашата до гърдите си.

И докато брат ми и жена му пристигнаха от Ню Глостър, наистина учих. Изчетох половината социология и с мъка се преборих с четирийсет страници от учебника по геология, при това само за три часа. Главата ми гръмна. Щом станах да си направя кафе, вече изпитвах смътна надежда. Бях зле — направо катастрофално зле — но не чак толкова фатално зле. Чувствах се като аутфийлдър, който следи как топката се приближава към левия край на игрището; не мърда, следи я с поглед, но не се отказва и знае, че тя ще прелети високо, но знае също така, че с точно премерен скок спокойно може да я улови. И аз можех.

Ако, разбира се, за в бъдеще стоя далеч от читалнята на третия етаж.

Към десет без петнайсет се появи брат ми, който, ако може, не ходи никъде преди залез слънце. Жена му — бяха женени от осем месеца — беше изтупана с палто с яка от истинска норка и носеше хлебен пудинг, а Дейв мъкнеше купа с фасул. Брат ми е единственият човек в целия свят, който е способен да повлече фасул за Деня на благодарността чак от съседния щат. Той е добър човек, моят шест години по-голям брат Дейв, който през 1966 работеше като счетоводител за малка верига за бързо хранене с пет-шест „заведения“ в Мейн и Ню Хампшър. През 1996 веригата вече разполагаше с осемдесет „заведения“ и брат ми беше съсобственик на компанията заедно с трима партньори. Притежава три милиона долара — поне на книга — и три байпаса. По един за всеки милион, така да се каже.

Почти веднага след Дейв и Кейти се прибра и мама, цялата посипана с брашно, въодушевена от свършената работа и радостна, че синовете й са си у дома. Поде се радостно приповдигнат разговор. Баща ни седеше в ъгъла и мълчаливо ни слушаше, но се усмихваше и странните му очи с огромни зеници се местеха ту към Дейв, ту към мен. Предполагам, че всъщност реагираше на гласовете ни. Дейв попита къде е Ан-Мари. Обясних му, че сме решили да си починем малко един от друг. Тъкмо да ме попита това да не би да значи, че…

Обаче майка му и жена му едновременно го сръчкаха по онзи типично женски начин, сякаш искаха да кажат: „Не сега, мойто момче, не сега.“ Съдейки по ококорените очи на мама се досетих, че после ще разпитва. Може би дори надълго и нашироко. Мама искаше информация. Майките са си такива.

Като изключим, че Ан-Мари ме нарече „смотан изрод“ и от време на време се питах как ли е Каръл Джърбър (и най-вече дали е размислила да се върне след ваканцията и дали прекарва празника с добрия стар Съли-Джон, когото го очаква казарма), изкарах доста весела ваканция. В четвъртък и петък се извървя цялата фамилия — всички блуждаеха из къщата, глозгаха пуешки кълки гледаха американски футбол по телевизията и разпалено викаха на големите мачове, после цепеха дърва за кухненската печка (в неделя вечер мама имаше достатъчно дърва цяла зима да топли къщата само на старото кюмбе, ако пожелае). След вечеря ядяхме пай и играехме скрабъл33. Най-веселата случка беше скандалът между Дейв и Кейти за къщата, която се канеха да купят — Кейти метна чиния с храна върху брат ми. През годините съм изял немалко тупаник от Дейв и се зарадвах, като видях как пластмасовата съдина се тресна в главата му и отскочи настрани. Леле, какъв смях падна!

Но под хубавите емоции — простичката радост, която човек изпитва, когато се събере с цялото си семейство — се таеше страхът какво ще се случи, като се върна в университета. Откраднах един час да поуча в четвъртък вечер, след като натъпкахме хладилника с остатъци и всички легнаха да спят, и после още два часа в петък следобед, когато потокът роднини като че пооредя, а Дейв и Кейти се оттеглиха „да подремнат“, струва ми се доста шумно.

Чувствах, че мога да наваксам — всъщност знаех, че мога — но също така знаех, че не мога да се справя сам, или да речем с помощта на Нейт. Трябваше да се хвана с някого, който добре познава убийствената притегателна сила на читалнята на третия етаж и как ти прималява, когато някой играе пика, за да избие Кучката. Някой, който е наясно с примитивната радост да съумееш да набуташ la femme noire на Рони.

Стигнах до извода, че подходящият човек за това начинание бе Скип. Дори Каръл да се върне, няма да проумее за какво става дума. Трябва да се хванем двамата със Скип, да изплуваме от дълбокото и да поемем към брега.

Мислех си, че ако се държим заедно, ще съумеем да се справим. Не че толкова ми пукаше за него. Подобно признание ми звучи ужасно грозно, но си е самата истина. В събота след празника след задълбочено взиране в себе си бях стигнал до извода, че ми пука най-вече за мен самия и че си търся Номер шест. Ако Скип иска да ме използва, чудесно. Защото аз определено исках да го използвам.

В събота на обяд бях изчел достатъчно геология, за да си дам сметка, че за някои неща ми трябва помощ, при това срочно. Оставаха само два теста — още една серия колоквиуми и след това самият изпит. Трябваше да изкарам хубави бележки и на двата, ако исках да си запазя стипендията.

Дейв и Кейти си тръгнаха към седем в събота вечер, като продължиха да спорят (но вече по- дружелюбно) за къщата в Поунал, която възнамеряваха да купят. Аз се настаних на кухненската маса и започнах да чета от учебника по социология за груповите санкции. С други думи, темерутите си търсят на кого да си го изкарат. Потискаща мисъл.

По едно време усетих, че не съм сам. Вдигнах глава и видях мама с избелелия си розов пеньоар и призрачнобяло лице, намазано с крем „Пондс“. Не се изненадах, че не съм я чул да влиза — за двайсет и пет години живот в малката къща знаеше всички скърцащи дъски. Помислих си, че най-сетне е решила да ме разпита за Ан-Мари, но се оказа, че в момента любовният ми живот ни най-малко не я вълнува.

— Колко си загазил, Пит? — попита тя. Прехвърлих наум стотина възможни отговора, но накрая реших да си призная истината.

— Не знам.

— За нещо конкретно ли става дума?

Този път обаче не казах истината и като си помисля сега, разбирам колко издайническа е била лъжата — някаква сила в мен, съвършено неангажирана с личния ми интерес, но притежаваща огромна мощ, си запазваше правото да ме изтика до ръба на пропастта… и да ме тласне вътре.

Виж, мамо, такова, проблемът е читалнята на третия етаж. и картите — всеки път си казвам, само няколко игри и като погледна часовника, наближава полунощ и вече съм твърде уморен да уча. По дяволите,