„Затворника“ — когато ти се плаче, но се постарах.

— Дори ако много ти се помоля? — Тя хвана ръката ми и я пъхна под жилетката си право върху гърдите си. Вече бях започнал да се поотпускам и да се унасям в сън, но сега мигновено се ококорих.

— А…

— Правил ли си го преди? Докрай, имам предвид? Тази информация ме интересува.

Поколебах се. Предполагам, че този въпрос затруднява повечето момчета и те предпочитат да излъжат. Но аз не исках да лъжа Каръл.

— Не.

Тя грациозно смъкна гащичките си и ги метна на задната седалка, после преплете пръсти на врата ми.

— А пък аз да. Два пъти. Със Съли. Май не се справи много добре… но той не е учил в университет. А ти си учил.

Чувствах устата си пресъхнала, но сигурно е било заблуда, защото като я целунах, устните ни бяха влажни; скоро навсякъде имаше само усти, езици, устни и игриви зъби. Когато съумях да проговоря, изръсих:

— Ще се постарая да ти предоставя цялото си университетско образование.

— Включи радиото — отвърна тя, разкопчавайки колана и ципа на джинсите ми. — Включи радиото, Пит, обичам стари шлагери.

Включих радиото и я целунах. Имаше едно място, едно много особено място, пръстите й ме насочиха към него и в миг си бях тук, а после се намерих съвсем другаде. Там, вътре, беше много топла. Много топла и много стегната. Зашепна ми на ухото с гъделичкащи устни:

— Бавно. Ако ядеш зеленчуците един по един, може би ще заслужиш десерт.

Джаки Уилсън пееше „Самотни сълзи“ и аз се стараех да не бързам. Рой Орбисън изпя „Само самотните“, а аз се стараех да не бързам. После Уанда Джаксън пееше „Хайде да направим парти“, а аз продължавах да се старая да не бързам. Последва реклама с гласа на Майти Джон за Браниган, най-новия антиквариат за бутилки в Дери, а аз се стараех да не бързам. После тя застена и сплетените на врата ми пръсти се превърнаха в нокти, които се забиха в кожата ми, но когато се долепи до мен и леко взе да се поклаща, не можех повече да не бързам и в този миг по радиото пуснаха „Плагърс“, които пееха „Времето на здрача“, а тя стенеше, че не знаела, нямала представа, о, Боже, о, Пит, о, Боже, о, Господи, Господи Боже, Пит, а устните й обсипваха с целувки цялото ми лице. Седалката скърцаше, в колата миришеше на цигарен дим и на боровия ароматизатор, окачен на огледалото за обратно виждане Вече и аз стенех, не зная какво съм изричал, а „Платърс“ пееха „Всеки ден се моля да е вечер, за да бъда с теб“ и тогава започна да става. Ритмичното поклащане прерасна в екстаз. Затворих очи, стиснах я здраво и потънах в нея по онзи начин, нали знаете, разтреперан от глава до пети, а токът ми глупашки се блъскаше в шофьорската врата в неконтролируем гърч и аз си мислех, че мога да правя това дори да умирам, дори да умирам, дори да умирам; както и че това е информация. Ритмичното поклащане прераства в екстаз, картите падат, в света нищо не се губи, дамата се скрива, после я откриват, и всичко е информация.

На следващата сутрин имах кратка консултация с учителя по геология, който ми каза, че съм „пред катастрофа“. Идеше ми да му кажа: „Тази информация не е нова, Номер шест“. Обаче се въздържах. На сутринта светът ми изглеждаше различен… едновременно по-добър и по-лош.

Като се върнах в „Чембърлейн“, сварих Нейт да си тръгва. Носеше куфар. На него имаше лепенка „ПОКОРИТЕЛ НА ВРЪХ ВАШИНГТОН“. През рамо бе преметнал мешка с мръсни дрехи. Както и всичко останало, днес Нейт също ми се струваше различен.

— Весело посрещане на празника, Нейт — пожелах му, отворих дрешника и заизмъквах ризи и панталони. — Яж много плънка, че си кльощав като закачалка.

— Ще ям. От червени боровинки. През дървата седмица тук ми беше толкова мъчно за вкъщи, че си мислех само за пълнената пуйка на мама.

Натъпках своя куфар, размишлявайки, че като закарам Каръл до автогарата, мога направо да продължа и ако няма задръстване по шосе № 136, да се прибера у дома още по светло. Дори може да се отбия във „Фонтана на Франк“ за една безалкохолна бира, преди да потегля по Сабатъс Роуд към нас. Изведнъж желанието да се разкарам от това място — от „Чембърлейн“ и „Холиок“, и от целия скапан университет — надделя над всичко и се превърна в приоритет номер едно. „Ти си объркан, Пит — ми каза снощи в колата Каръл. — Не знаеш какво искаш и ако продължаваш с тия карти, няма и да разбереш.“

Е, сега ми се отваряше възможност да се махна от картите. Беше ми мъчно, че Каръл заминава, но ще излъжа, ако кажа, че това бе най-голямата ми болка в момента. В този миг най-важно беше да се махна далеч от читалнята на третия етаж. И от Кучката. „Ако те изхвърлят през декември, има голяма вероятност през декември догодина да се окажеш в джунглата.“ „Айде, чао, бейби, обаждай се“ — както обичаше да казва Скип Кърк.

Затворих куфара и се огледах, установявайки, че Нейт още се бави на вратата. Стреснах се и ахнах от изненада. Все едно виждах призрака на Банко.

— Я, ти не си ли тръгнал, давай, давай, изчезвай. Времето и приливът не чакат никого, дори бъдещите стоматолози.

Но Нейт продължи да ме гледа, без да помръдва.

— Ще те изключат.

В миг отново се досетих за налудничавата прилика между Нейт и Каръл, бяха почти като женската и мъжката страна на една и съща монета. Опитах се да се усмихна, но той не отвърна на усмивката ми. Лицето му изглеждаше дребно, бледо и сгърчено. Типично лице на янки. Ако видите кльощав човек, който винаги изгаря на слънце, но никога не придобива свестен загар, чиято представа за официални дрехи задължително включва папийонка и обилно количество брилянтин, и има вид на човек, дето страда от запек от три години, то този човек най-вероятно е роден и отрасъл северно от Уайт Ривър, щата Ню Хампшьр. И най-вероятно последните му думи на смъртния му одър ще бъдат: „Плънка от червени боровинки.“

— Тц. Няма такова нещо. Не се връзвай, Нейти. Всичко е точно.

— Ще те изключат — повтори той. Страните му придобиха сивкав керемиден цвят. — Вие със Скип сте най-готините хора, които познавам, в гимназията нямахме ни един човек като вас двамата, поне в моето училище, и сега ще вземат да ви изключат и всичко е толкова глупаво.

— Няма да ме изключат — успокоих го… но от снощи в мозъка ми се бе загнездила мисълта, че това все пак е възможно. Не само бях на ръба на катастрофата; дявол го взел, вече направо си го бях закъсал. — Нито пък Скип. Всичко е под контрол.

— Светът се разпада, а вас двамата ще ви изключат заради хартс! Заради някаква шибана тъпа игра на карти!

Но преди да съумея да отвърна, той вече беше изчезнал, устремен на север към пуйката и плънката на майка си. А може би дори към някоя и друга чекия през панталоните от Синди? Хей, защо пък не? В края на краищата беше Денят на благодарността.

Не си чета хороскопа, рядко гледам „Досиетата X“, никога не съм търсил помощта на медиум на горещата телефонна линия и все пак. вярвам, че от време на време на всеки се случва да надзърне в бъдещето си. Това се случи и с мен онзи следобед, когато спрях старото комби на брат ми пред общежитието „Франклин“: знаех, че вече си е тръгнала.

Влязох вътре. Фоайето, където обикновено поне по седем-осем момчета чакаха момичето си, изглеждаше странно пусто. Чистачка в синя униформа почистваше неунищожаемия мокет. Момичето на регистрацията четеше списание „Макколс“32 и слушаше радио. И