— Какво… какво каза?…

— Казах, че няма да се върна след ваканцията. И както ми се струва, на Деня на благодарността у нас няма да падне голямо веселие, но какво пък.

— Баща ти ли нещо?

Тя поклати глава и дръпна от цигарата. В светлината на миниатюрното пламъче лицето й бе мозайка от ярки оранжеви петна и сенчести полумесеци. Стори ми се по-възрастна. Красива, но по-възрастна. По радиото Пол Анка пееше „Даяна“. Изключих го.

— Баща ми няма нищо общо. Връщам се в Харуич. Помниш ли, споменах ти веднъж за една приятелка на майка ми — Рионда?

Имах смътен спомен и кимнах.

— Рионда ни направи онази снимка, дето ти показах, с Боби и Си-Джей. Тя казва… — Каръл погледна полата си, запретната почти до кръста й, и започна да я подръпва надолу. Никога не знаеш какво ще засрами човека — било то естествените нужди, сексуалните отклонения на роднините или нечии надувки. А понякога, разбира се, алкохолът.

— Да го кажем така, баща ми не е единственият член на семейство Джърбър, който има проблеми с пиенето. Показал е на майка ми как да си успокоява нервите, а тя е била прилежна ученичка. Доста дълго време беше примерна — ходеше в Обществото на анонимните алкохолици, ако не се лъжа — но Рионда казва, че пак е започнала да пие. Тъй че си заминавам у дома. Не знам дали ще съумея да се погрижа за нея или не, но поне ще се опитам. И за брат ми в това число. Рионда казва, че Иън не знае на кой свят е. Разбира се, той си е така открай време. — Тя се усмихна.

— Каръл, не знам дали това е много мъдро решение. Така да си зарежеш образованието…

Тя ме стрелна с яден поглед.

— Ти ли си седнал да ми говориш за зарязване на образованието? Знаеш ли какви неща чувам напоследък за оная скапана игра хартс, дето се вихри в „Чембърлейн“ III? Че до Коледа абсолютно всички от етажа ще изхвърчат, включително и ти. Пени Ланг казва, че напролет от целия етаж ще остане само смахнатият ви отговорник на етажа.

— А-ами, това е преувеличено. Нейт ще остане. Както и Стоукли Джоунс, ако не си строши врата по стълбите някоя нощ.

— Много смешно!

— Не е смешно. — Не, никак не беше смешно.

— Тогава защо не престанеш?

Сега бе мой ред да се ядосам. Първо ме отблъсна и стисна колене, освен това ми каза, че си заминава, тъкмо когато бях започнал не само да я искам, но и да се нуждая от присъствието й, на всичкото отгоре ме зарязваше в състояние, което бе на път да се превърне в класически случай на подути топки… и на всичкото отгоре аз съм бил виновен. Картите били виновни.

— Не знам защо не престана. Ти защо не намериш някой друг да се грижи за майка ти? Защо тази нейна приятелка Руанда…

— Ри-он-да.

— …не вземе да се погрижи за нея. Ти какво си виновна, че майка ти е пиянде?

— Майка ми не е пиянде! Да не си посмял да я наричаш така!

— Добре де, със сигурност не е света вода ненапита, особено пък ако се наложи да напуснеш университета заради нея. Щом положението е чак толкова сериозно, Каръл, значи наистина не е безгрешна.

— Рионда ходи на работа и трябва да се грижи за собствената си майка. — Гневът й се беше изпарил. Изглеждаше обезсърчена. Помня онова засмяно момиче, което стоеше до мен и хвърляше парченцата от републиканската лепенка, а после гледаше как вятърът ги носи по асфалта, но то сякаш нямаше нищо общо с тази Каръл. — Тя е моя майка. Само ние с Иън можем да се погрижим за нея, а брат ми едва крета в гимназията. Освен това винаги мога да се запиша в университета в Кънектикът.

— Искаш ли малко информация? — Гласът ми трепереше и беше станал дрезгав. — Ще ти я споделя, независимо дали желаеш, или не. Разбра ли? Не знам дали се досещаш, но ми разбиваш сърцето. Това е информацията. Разбиваш ми сърцето, по дяволите!

— Не, не ти го разбивам. Сърцата са яки, Пит. Рядко се случва да се разбият. В повечето случаи просто се превиват.

Да, бе, а Конфуций казва, че жени, които летят с главата надолу, страдат от нервна криза. Разплаках се. Не силно, но очите ми се изпълниха с истински сълзи. Може би защото ме свариха напълно неподготвен. Добре, добре, плачех и за себе си, разбира се. Защото умирах от страх. Всеки момент щяха да ме скъсат по всичко с изключение на един предмет, една от приятелките ми се канеше да натисне копчето КАТАПУЛТ, а аз просто не можех да спра да играя карти. Нищо не вървеше така, както си представях, че ще бъде в колежа, и това ме изпълваше с ужас.

— Не искам да заминаваш — казах. — Обичам те. — Опитах се да се усмихна. — Още малко информация, нали разбираш?

Тя ме изгледа с някакво странно изражение, което не успях да разгадая, после свали стъклото и метна фаса навън. Затвори прозореца и протегна ръце:

— Ела тук.

Изгасих своята цигара в препълнения пепелник и се настаних до нея на седалката. В прегръдките й. Тя ме целуна, после ме погледна право в очите:

— Може би ме обичаш, а може би не. Мога само да ти кажа, че никога не бих се заела да убеждавам някого да не ме обича, любовта и без това не стига на този свят. Но ти си объркан, Пит. Не знаеш какво да правиш с училище, с хартс, с Ан-Мари, както и с мен.