— …но искаш информация — отсечено завърши тя с тона на Номер две от сериала. После се засмя. Малко тъжно. — Мислех, че ще се ядоса, или дори ще се разплаче. Съли е огромен и всичките футболисти, с които играе, се страхуват от него, но веднага му личи какво чувства. Във всеки случай не очаквах да посрещне новината с облекчение.

— С облекчение?

— С облекчение. Вече месец и повече се срещал с някакво момиче от Бриджпорт, само че мамината приятелка Рионда ми каза, че всъщност не било момиче, а жена на двайсет и четири-пет години.

— Горкият, нищо няма да излезе и само ще се разочарова — отбелязах, надявайки се, че думите ми ще прозвучат равнодушно. Всъщност бях изключително доволен. Естествено, че ще съм доволен. Ако гуркичкият пруклет Джон Съливан със златното сърце е решил да се забърка в сантиментална боза а ла някое кънтри, е какво пък, на четиристотинте милиона червени китайци хич не им пука, да не говорим за мен.

Вече почти бяхме стигнали до колата. Чисто и просто купчина старо желязо като всички останали, но благодарение на брат ми си беше лично моя.

— А освен новите си любовни похождения си има и грижи — продължи Каръл. — Догодина през юни, като завърши гимназия, ще ходи войник. Вече е говорил с наборната комисия и всичко е уредено. Няма търпение да замине за Виетнам и да се бори за демокрацията.

— Да не сте се скарали заради войната?

— Не. Какъв е смисълът? Пък и какво бих могла да му кажа? Че за мен нещата се свеждат до Боби Гарфийлд? Че всичките глупости, дето Хари Свидровски и Джордж Джилман, и Хънтър Макфейл ги дрънкат, ми звучат като вятър и мъгла в сравнение с постъпката на Боби, който ме носи на ръце по целия хълм? Съли ще реши, че съм откачила. Или пък ще каже, че съм твърде умна. Съли съчувства на такива хора. Казва, че да си твърде умен е нещо като болест. И може би е прав. Аз обаче по някакъв начин го обичам. Той е сладък. Освен това е от хората, които имат нужда някой да се грижи за тях.

„И дано си намери някой да се грижи за него — допълних мислено. — Стига да не си ти.“ Тя измери колата ми с поглед.

— Добре, грозна е, отчаяно се нуждае от измиване, но все пак се движи. Въпросът е какво правим тук, при положение, че вече трябваше да съм над книгите и да чета разказ от Фланъри О’Конър30?

Извадих джобно ножче и го отворих.

— Случайно да имаш пила в чантата?

— Имам. Какво ще правим, ще се дуелираме ли? Номер Две и Номер шест се сбиват на паркинга „Стийм Плант“?

— Недей да остроумничиш, просто си извади пилата и ела с мен.

Като заобиколихме колата и застанахме откъм задния капак, тя избухна в смях — не тъжен, а същият онзи бурен, искрен, неудържим смях, който чух за пръв път, когато кренвиршеното човече на Скип се появи на конвейера Най-сетне бе разбрала защо сме тук.

Подхвана лепенката от единия край, а аз — от другия и се срещнахме по средата. После хвърлихме парченцата и ги проследихме с поглед как се въргалят по асфалта. Au revoir AuH2O-4-USA. Чао, Бари. И се засмяхме. Братче как се смяхме само, щяхме да се пукнем.

След някой и друг ден моят приятел Скип, чиято политическа ориентация в първите дни на следването клонеше към нулата, изведнъж украси с плакат своята половина на стаята, която делеше с Брад Уидърспун. На снимката се виждаше нахилен бизнесмен в официален костюм с жилетка. Бе протегнал длан в приятелски жест. Другата му ръка бе скрита зад гърба, но очевидно стискаше нещо, от което капеше кръв. „ВОЙНАТА Е ДОБЪР БИЗНЕС — гласеше надписът. — ИНВЕСТИРАЙТЕ СИНА СИ.“

Милото беше потресен.

— Значи вече си против Виетнам? — бе първият му въпрос.

Стори ми се обаче, че въпреки наперената си войнственост нашият етажен отговорник доста се стресна от този плакат. Все пак в училище Скип е бил първокласен бейзболен играч. И вероятно щеше да се включи в отбора на колежа. А и двата университетски атлетически клуба — „Делта Тау Делта“ и „Фи Гам“ — непрестанно го ухажваха. Изобщо Скип не беше някакъв си смахнат куцльо като Стоук Джоунс (Милото Диърборн също бе започнал да го нарича Хръц-Хръц), нито пък перко с жабешки очи като Джордж Джилман.

— Чакай бе, този плакат просто иска да каже, че много хора правят пари от цялата тая кървава каша — обясни Скип — „Макдонал-Дъглас“, „Боиш“, „Дженерал Илектрикс“. „Доу Кемикал“ и „Коулман Кемикалс“. Скапаната „Пепси-кола“. И кой ли още не.

Пронизителният поглед на Милото трябваше да ни покаже (или поне това целеше), че той е размишлявал над тези неща много по-задълбочено, отколкото Скип изобщо е в състояние да го стори.

— Нека те попитам нещо — в такъв случай може би смяташ, че трябва да се оттеглим и да оставим Чичо Хо да завладее цял Виетнам?

— Все още не знам точно какво мисля. Интересувам се от тези неща едва от няколко седмици. И засега само наваксвам.

Това се случи в седем и половина сутринта и пред вратата на Скип се насъбра малка група ранобудници, които отиваха на сутрешните лекции от осем часа. Забелязах Рони (плюс Ник Праути — двамата вече бяха станали неразделни), Ашли Райе, Лени Дориа, Били Марчант и още пет-шест момчета. Нейт се бе облегнал на вратата на прага на 302-а още по тениска и долнището на пижамата си. На стълбите Стоук се бе подпрял на патериците си — очевидно излизаше, но после се бе спрял да изслуша спора.

— Когато партизаните нахлуят в някое село в Южен Виетнам, първата им работа е да издирят всички хора, които носят кръстчета, медальони на Свети Христофор и на Светата Дева. Там убиват католици. Биват изтребвани хора, които вярват в Бог. И ти мислиш, че трябва да стоим настрана и просто да гледаме как тъпите комунисти избиват вярващите?

— Защо не? — подметна Стоук откъм стълбите. — Шест години гледахме как нацистите избиват евреи и въобще Не си мръднахме пръста. И евреите вярват в Бог, поне Доколкото ми е известно.

— Глей го тъпия Хръц-Хръц! — изцепи се Рони. — Тебе пък кой те пита?

Но Стоук Джоунс, известен още под прякора Хръц Хръц, вече слизаше по стълбите. Екотът от патериците му ми напомни за наскоро заминалия си Франк Стюарт. Сложил ръце на кръста си, Милото отново се обърна към Скип. Накачените на врата му военни медальони изпъкваха на бялата му тениска. Разказа ни, че баща му ги носил във Франция и в Германия — били на врата му, докато лежал зад едно дърво, търсейки убежище от картечния огън, от който загинали двама и били ранени четирима от неговата рота. Какво общо имаше всичко това с Виетнам, ние не знаехме, но очевидно Милото много държеше на тези неща, та никой не се осмели да попита. Дори Рони се усети да си държи плювалника затворен.

— Ако ги оставим да завземат Южен Виетнам, ще завземат и Камбоджа. — Милото изгледа, Скип, после мен, после Рони… обхождайки всички присъстващи с поглед. — После Лаос. После Филипините. Една след друга.

— Ако могат да го постигнат, значи може би заслужават да спечелят — вметнах.

Милото направо се гръмна. И аз се постреснах от себе си, но не си върнах думите назад.

Преди ваканцията за Деня на благодарността отново имахме колоквиуми по всички предмети и резултатите бяха катастрофални за академичната младеж от „Чембърлейн“ III. Вече почти всички бяхме разбрали, че ние самите сме пълна катастрофа и че извършваме нещо като групово самоубийство. Кърби Маклендън направи онази изцепка с аспирина и изчезна от хоризонта като заек в шапката на фокусник. Кени Остър, който вечно седеше в ъгъла и си бъркаше в носа, като не можеше да реши какво да играе, един ден просто духна. Беше оставил на възглавницата си дама пика, на която бе написал „Аз изчезвам“. Джордж Песард се премести при Стив Ог и Джак Фрейди в „Чад“ общежитието за