отново „Плачи, плачи, плачи, бейби, 96 сълзи.“

— Пит Райли за Каръл Джърбър — представих се. — Бихте ли й позвънили да слезе?

Девойката вдигна глава, остави списанието и ме удостои със съчувствен поглед. Това е погледът на лекаря, който идва да ти каже: „Ах, да му се не види, мойто момче, туморът не може да се оперира. Нямаш късмет, човече, най-добре да се сдобриш с Господ.“

— Каръл каза, че й се налага да тръгне по-рано. Взе експресния рейс за Дери. Но ме предупреди, че ще минеш, и остави за теб това.

Момичето ми подаде плик, на който бе написано моето име. Благодарих и излязох от блока с писмото в ръка. Тръгнах по пътеката, за миг поспрях при колата и зареях поглед към столовата „Холиок“, прословутия Дворец в равнините, дома на кренвиршеното човече с щръкналата пишка. Оттук се виждаше долчинката в подножието на хълма, където листата танцуваха на вятъра. Вече бяха загубили ярките си есенни багри и бяха оцветени в ноемврийско тъмнокафяво. Утре е Денят на благодарността, предвестник на зимата в Нова Англия. Целият свят бе вятър и студено слънце. Отново се бях разплакал — пареше ми на страните. „96 сълзи, бейби, плачи, плачи, плачи.“

Седнах в колата, където предишната вечер се простих с девствеността си, и отворих плика. Вътре имаше един-единствен лист. Пъргавият ум е в кратките слова, както казва Шекспир. Ако е вярно, значи писмото на Каръл бе най-умното на света.

Казваше, че снощи било най-чудесното нещо, което й се е случвало, но въпреки това „С обич“ липсваше и накрая на бележката се мъдреше само подписът й. Но… „Ако може да бъде по-хубаво, просто не знам как хората оцеляват след това.“ Разбирах какво иска да каже. Пресегнах се и докоснах седалката, на която бе лежала. Където бяхме лежали.

„Пусни радиото, Пит, обичам стари шлагери.“

Погледнах си часовника. Бях дошъл по-рано (сигурно полусъзнателното предчувствие ме бе докарало), тъкмо минаваше три. Лесно можех да я настигна на автогарата, преди да отпътува за Кънектикът… но нямаше да го направя. Беше права, снощи си казахме незабравимо „сбогом“ в старото ми комби — всичко друго неминуемо би било по-слабо. В най-добрия случай щяхме да повторим същото, а в най-лошия, щяхме да се скараме и да оплескаме спомена от снощи.

Искаме информация.

Да. И я получихме. Бог ни е свидетел, получихме я.

Сгънах писмото, пъхнах го в задния джоб на джинсите си и отпраших за Гейтс Фолс. Отначало очите ми често се замъгляваха и аз ги триех. После пуснах радиото и с музиката се пооправих. Тя винаги така ми действа. Вече минах петдесет, а музиката още ми помага, като могъща панацея.

Пристигнах в Гейтс към пет и половина и намалих пред кръчмата на Франк, но после отминах. Вече ми се прибираше у дома и желанието ми да пийна една наливна бира и да си побъбря с Франк Пармело се бе изпарило. За добре дошъл мама ми заяви, че съм бил твърде кльощав, косата ми била много дълга и май „бръсначката не е играла често“. После седна на люлеещия се стол и малко си поплака по повод завръщането на блудния син. Татко ми лепна целувка на бузата, прегърна ме с една ръка, после затършува из хладилника за червения чай на мама — с щръкналия си врат от яката на кафявия пуловер напомняше причудлива костенурка.

Ние — с мама, де — смятахме, че е запазил двайсетина процента от зрението си, или може би малко повече. Трудно е да се каже, защото той почти не говореше. Пострада от ужасна злополука в опаковъчния цех — падна от втория етаж. Още имаше белези по лявата половина на лицето си и по врата, а черепът му беше вдлъбнат на едно място и там вече не му растеше коса. Вследствие на падането остана почти без зрение и му стана нещо на главата. Не беше „хахо“, както веднъж го нарече един тъпак в бръснарницата на Джендрън, нито пък беше ням, както явно смятаха някои хора. Деветнайсет дни лежа в кома. Когато се свести, престана да говори — това е вярно, и понякога в главата му всичко се объркваше, но друг път беше в пълно съзнание и изцяло с ума си. Като се върнах вкъщи, беше достатъчно, че се сети да ме целуне и крепко да ме прегърне с едната ръка. Много обичах моя старец… а след цял семестър игра на карти с Рони Маленфант бях стигнал до извода, че говоренето е умение, с което много често се злоупотребява.

Поседяхме, разказах им разни случки от университета (но не и как гонехме Кучката), после излязох на двора. На вечерната дрезгавина започнах да събирам с греблото нападалите листа — мразовитият въздух щипеше страните ми й ми действаше като балсам на душата, махах за поздрав на съседите, а на вечеря изядох три от телешките кюфтета на мама. После тя каза, че отива в църквата, защото от женската благотворителна организация щели да правят традиционни гозби по случай празника за болните на легло. Не мислела, че ще ми е много забавно да прекарам първата си вечер у дома със старите кокошки, но, разбира се, ако пожелая да отида с нея, съм добре дошъл. Благодарих и отвърнах, че предпочитам да се обадя на Ан-Мари.

— Защо ли пък не се изненадвам? — отсече тя и излезе. Запали колата, а аз с голямо неудоволствие се замъкнах до телефона и позвъних на Ан-Мари Суси. След час тя пристигна с пикапа на баща си, ухилена до уши, с разпусната коса и грейнали начервени устни. Но усмивката й не се задържа дълго, както сигурно сами сте се досетили вече, и петнайсет минути по-късно тя завинаги напусна моя дом и моя живот. Айде, чао, бейби, обаждай се. Горе-долу по времето на Уудсток се омъжи за някакъв застрахователен агент от Луистън и стана Ан-Мари Джалбърт. Родиха им се три деца и двамата още са заедно. Това май е хубаво, а? Дори да не е много хубаво, трябва да се съгласите, че поне е типично по американски.

Застанах на кухненския прозорец и проследих с поглед задните светлини на пикапа на господин Суси, докато се скриха в далечината. Срамувах се от себе си — Божичко, като си спомня как се ококори, а усмивката й угасна — но освен това изпитвах злорадо задоволство и противно облекчение, толкова ми беше леко на душата, че ми идеше да се разтанцувам по стените и по тавана като Фред Астер.

Долових провлечени стъпки. Обърнах се и съзрях баща ми, който бавно като костенурка влачеше пантофи по линолеума. Вървеше с протегната напред ръка. Кожата й бе увиснала, сякаш бе нахлузил голяма ръкавица.

— Правилно ли чух, че току-що една млада дама нарече един млад господин „смотан изрод“? — небрежно попита той, сякаш си бъбрехме просто ей така, да минава време.

— Ами… да. — Размърдах се неспокойно. — Май правилно си чул.

Той отвори хладилника, порови пипнешком и измъкна каната с червения чай. Пиеше го без захар. И аз съм го опитвал неподсладен и ви гарантирам, че няма почти никакъв вкус. Мисля, че татко винаги посягаше към червения чай, защото беше най-яркото нещо в хладилника и той винаги го разпознаваше безпогрешно.

— Момичето на Суси, нали?

— Н-даа, тате. Ан-Мари.

— Те Суси всичките са малко избухливи, Пит. И тръшна вратата, нали?

Ухилих се. Не можах да се въздържа. Цяло чудо е, че стъклото на горката стара врата още си е мястото.

— Май така излиза.

— Сигурно си я трампил за някой по-нов модел в колежа, а?

Въпросът беше доста сложен. Простият отговор — и може би най-верният в крайна сметка — беше: „Не,