Или пък се е намесило и нещо друго освен проклети късмет, което също е работело за него. Той имаше пари и може да е пускал по нещо на някого, за да минава по-леко Повечето от пазачите щяха да се съгласят, ако цената е добра; парите отиват в джоба им, а затворникът си има своята снимка или специалните цигари. Освен това Анди беше образцов затворник: спокоен, любезен, възпитан, не налиташе на бой. Съвсем други бяха откачените и паникьорите. Обръщаха килиите им с краката нагоре най-малко веднъж на шест месеца: отваряха циповете на матраците, нарязваха и хвърляха възглавниците, грижливо запушваха отточните тръби на техните тоалетни.
След това, през 1950 година, Анди стана нещо повече от образцов затворник. През 1950-та той стана ценно удобство, убиецът, който избягва данъците по-добре от всяка кантора. Той даваше безплатно съвети за имотното състояние, слагаше данъчни чадъри, попълваше заявки за заеми. Помня как седеше зад бюрото си в библиотеката и търпеливо, параграф по параграф, отхвърляше работата по договора за купуване на кола със заем — шефът на пазачите искаше да купи на старо Де Сото. Той казваше на човека кое е добро и кое е лошо в един договор, обясняваше му, че можеш да купиш нещо със заем и да не те прецакат, държеше го по-далеч от финансовите компании, които по това време бяха малко по-добри от законните акули, отпускащи заеми. Когато свърши, надзирателят протегна ръка към него… но веднага я прибра. Нали разбираш, за миг беше забравил, че има работа с човек, а не с талисман.
Анди продължи с данъчните закони и борсовите операции; неговата цена не намаля, след като го пратиха за известно време в изолатора, а това можеше да стане. Той започна да получава пари за библиотеката и никой не се стараеше да претърсва килията му. Беше добър негър.
Един ден, много късно в тези събития — може би през октомври 1967 година — дългосрочното хоби изведнъж се превърнало в нещо друго. През нощта, когато се пъхнал до кръста в дупката, а Ракел Уелч висяла на задника му, острия край на неговия чук внезапно хлътнал до дръжката.
Той успял да извади някои парчета от бетона, но сигурно е чул други да падат в шахтата, удряйки се ту в едната, ту в другата стена, като падали с трополене във вертикалната пролука. Знаел ли е, че напредва към шахтата или е бил съвсем изненадан? Нямам представа. Може по това време вече да е виждал хелиографните копия, а може и да не е. Ако още не го е бил сторил, бъди сигурен, че скоро ги е открил.
Изведнъж той разбрал, че това не е разтуха, играта придобива по-висок залог — неговия собствен живот, собственото му бъдеще, извисяването. И дори тогава той не е бил сигурен, но вече имал много добра идея, защото точно по това време той спомена Зихуатанехо за първи път. С цялата си неочакваност, вместо да си остане само играчка, тази глупава дупка в стената го завладяла — ако е знаел за колектора на дъното и че той води извън затвора, така е било.
Цели години си имаше грижи с ключа под скалата в Бъкстън. Сега вече са го налегнали други грижи — че някой натегач от новите надзиратели ще надникне зад плаката и ще открие всичко или ще му сложат съквартирант, или пък ще го преместят. Всичко това се е въртяло в главата му около осем години. Мога да кажа, че е един от най-хладнокръвните хора, които някога са живели. Ако аз живеех в такава несигурност, много скоро щях да откача напълно. Но Анди само си продължи играта.
За осем години негова грижа стана опасността да открият тайната му,
Най-ужасната ирония на съдбата, за която се сещам, би могло да бъде освобождаването под честна дума. Представяш ли си? Три дни преди да бъде освободен, затворникът се премества в крило с по-лек режим за пълен физически и психически преглед. Докато той е там, килията се почиства основно. Вместо да излезе под честна дума, щяха да го пратят по стълбите долу в изолатора, след което щеше да продължи горе, но вече в друга килия.
Ако е стигнал до шахтата през 1967 година, как не е избягал до 1975 година?
Не зная със сигурност, мога само да направя някои много добри предположения.
Първо, той е станал по-предпазлив от всякога. Беше много хитър, за да се втурне напред с бясна скорост и да се опита да избяга за осем или осемнайсет месеца даже. Може за известно време да е разширявал отвора на мястото, където е трябвало да пропълзи. Една дупка, голяма колкото чаена чаша по времето на неговото новогодишно пиене през онази година. Дупка, голяма колкото чиния за вечеря, когато си пийна на рождения ден през 1968 година. Голяма колкото поднос през 1969 година, когато откриха бейзболния сезон.
По времето, за което си мисля, работата сигурно е потръгнала по-бързо от обикновено, имам предвид след като пробил стената. Струва ми се, че вместо да разпрашава парчетата и да ги изнася от килията си в тайните джобове, както описах, той просто ги е хвърлял в шахтата. Продължителният период от време, което му е трябвало, ме кара да мисля, че той не е посмял да направи това. Навярно е решил, че шумът може да предизвика нечие подозрение. Или пък, ако е знаел за колектора, се е боял, че парче бетон може да го счупи преди още да е готов, да повреди канализацията на блока и да предизвика проверка. А проверката, трябва да кажа, щеше да донесе провал.
Така или иначе, мисля си, по времето, когато Никсън положи за втори път клетва, дупката е била достатъчно широка, за да се промъкне през нея… и вероятно достатъчно бързо. Анди беше дребен човек.
Защо не е избягал тогава?
Точно тук моите научни предположения пропадат, хора, от този момент те стават все по-примитивни. Една от възможностите е, че пространството, през което трябвало да пропълзи, е било задръстено от парчета и се е наложило да ги изнесе. Но това не би отнело цялото време. Тогава какво?
Мисля, че Анди се е уплашил.
Обясних ти според възможностите какво е да бъдеш институционен човек. Отначало не можеш да понасяш тези четири стени, после се примиряваш с тях, накрая ги приемаш. И тогава, когато тялото, умът и духът ти се нагодят към живота в тази среда, започваш да ги обичаш. Казват ти кога да ядеш, кога да пишеш писма, кога да пушиш. Ако работиш в пералнята или в завода за плочи, осигуряват ти по пет минути на час, през които можеш да отидеш в банята. За трийсет и пет години, моето време беше в еди колко си часа и двайсет и пет минути. След трийсет и пет години това беше единственото време, от което имах нужда да се изпикая или да си освободя червата: Еди колко си часа и двайсет и пет минути. И ако по някаква причина не мога да отида до тоалетната, нуждата минава в „и трийсет“, и щеше да се появи следващия час в „и двайсет и пет“.
Мисля, че Анди се бореше с този тигър, с този институционен синдром и с порасналия страх, че всичко може да е напразно.
Колко ли нощи е лежал буден под своя плакат с мисълта за колектора, като е знаел, че това е единственият шанс, който ще има някога. От хелиографните копия навярно е научил колко голям е отворът на тръбите, но чертежите не са могли да опишат какво става вътре в тръбата — ще може ли да си поеме дъх и да избегне задушаването, не са ли толкова едри плъховете, че да се бие с тях, вместо да продължи бягството. Хелиографните копия не са могли да му обяснят какво ще намери в края на тръбата, когато стигне и ако стигне до него. Съдбата би могла да си направи с него и по-жестока шега, отколкото ако му беше изпратила освобождаване под честна дума: Анди се вмъква в колектора, пълзи петстотин метра сред задушаващия, вонящ на лайна мрак и накрая стига до дебела решетка. Ха, ха, много смешно!
Това трябва да му е минало през акъла. И ако след дълго чакане наистина дойде времето и той успее да избяга, ще може ли да намери цивилни дрехи, ще може ли да се отдалечи незабелязано от околността на затвора? И накрая да предположим, че той се измъкне от тръбата, отдалечи се от Шоушенк преди да вдигнат тревога, стигне до Бъкстън, отмести оня камък… и не намери под него нищо? Не е толкова драматично като това да стигнеш точно на същото място и да видиш, че там се издига висок блок с апартаменти или да излезеш на паркинга на някой супермаркет. Може някое малко момче, което обича камъните, да е забелязало вулканичното стъкло, да го е повдигнало, да е видяло ключа от сейфа и да го е занесло заедно с камъка в стаята си като сувенир. Възможно е през ноември някой ловец да е ритнал камъка, да е оставил на открито ключа, а катеричка или врана, които харесват ярките блестящи предмети, да са го отмъкнали някъде. Може през една от годините да е имало пролетно наводнение, което да е