пистолетите си. В такива случаи обикновено някой се е разболял през нощта и се чувства толкова зле, че дори не може да излезе от килията си на другата сутрин. По-рядко някой е умрял… или се е самоубил.
Но този път вместо болник или мъртвец те откриха само едно загадъчно обстоятелство. Те изобщо не намериха човек. В блок 5 имаше четиринайсет килии, по седем на всяка страна, всички напълно голи — ограничението на правото за посещение е наказание за мокрите килии в Шоушенк. Всичките бяха съвсем празни.
Гониър първо предположил, че е допусната грешка при преброяването или това е някаква шега. Вместо след закуската да отидат на разходка, обитателите на килиен блок 5 се върнаха в техните килии шеговити и щастливи. Всяко нарушаване на еднообразието е добре дошло.
Килийните врати се отвориха, затворниците влязоха, вратите се затвориха. Някакъв шегаджия извика:
— Дайте ми адвокат, дайте ми адвокат, вие, момчета, търчите тук като в затвор на онанисти.
Бъркс:
— Затваряй си човката или ще те подметна.
Шегаджията:
— Ще подметна жена ти, Бърки.
Гониър:
— Млъкнете всички или ще прекарате деня тук.
Той и Бъркс пак минаха по килиите и преброиха главите. Но не отидоха по-далеч.
— Чия е тази килия? — попита Гониър нощния пазач на дясната страна.
— На Анди Дюфрен — отговори пазачът отдясно, само това можеше да се каже. Всичко престана да се движи по шаблона. Балонът се спука.
При бягство във всички затворнически филми, които съм гледал, веднага се надува тръбата. В Шоушенк това не стана. Първото нещо, което Гониър направи, беше да се свърже с директора. Второ, претърси затвора. Трето, предупреди полицията в Скарбъро за възможността да е извършено бягство.
Това беше схемата. Той не извика полицаите да претърсят килията на предполагаемия беглец. Никой не го правеше, поне тогава. За какво им трябваше? В случая всичко се виждаше. Имаше малка квадратна стая, решетка на прозореца и решетка на плъзгащата се врата. Имаше тоалетна чиния и празен креват. И няколко хубави камъка на прозоречния перваз.
Е, имаше и един плакат, разбира се. С Линда Ронстед на него. Плакатът беше точно над леглото, на същото място за двайсет и шест години. И когато някой — самият директор Нортън, който търсеше някаква поетична справедливост, ако изобщо имаше справедливост — погледна зад него, надзирателите получиха адски шок.
Но това стана чак в 6:30 вечерта, около дванайсет часа след обявяването на Анди за изчезнал, вероятно двайсет часа след неговото бягство.
Нортън беше бесен.
Научих за това от авторитетен източник — Честър, затворникът, който този ден лъскаше пода на коридора в административното крило. Той не лъскаше с ухо металната част на ключалката през този ден; твърдеше, че можело ясно да се чуе чак в другата сграда как директорът дъвче задника на Рич Гониър.
— Какво искаш да кажеш с това, че си доволен, че „той не е на територията на затвора“. Какво значи това? Това значи, че не си го намерил. По-добре да го намериш! По-добре! Защото го искам тук! Чуваш ли? Искам го тук!
Гониър казал нещо.
— Не се е случило във вашата смяна? Така казваш ти. А аз казвам, че никой не знае кога е станало това. Или как. Или дали наистина е станало. Сега искам да ми го доведеш в кабинета до три часа следобед или някои глави ще се търкалят. Обещавам ти, а аз винаги спазвам обещанията си.
Гониър се обадил да каже нещо, което изглежда още повече вбесило Нортън.
— Не? Тогава виж това! Виж това! Познаваш ли го? Проверката на килиен блок 5 миналата нощ. Всеки затворник е преброен. Дюфрен е затворен в килията си в девет часа и е невъзможно да е избягал.
Но в три следобед Анди все още го нямаше. Няколко часа по-късно самият Нортън влетя като буреносен облак в килиен блок 5, където всички бяхме заключени през целия ден. Започна ли разпит? През по- голямата част от този ден ни разпитваха разтревожените пазачи, които вече усещаха дъха на дракона с вратовете си. Всички отговаряхме едно и също: Нищо не сме видели, нищо не сме чули. И доколкото разбирам, всички казвахме истината. Зная, че аз я казах. Можехме само да кажем, че Анди наистина е бил в килията си по време на затварянето и при угасване на осветлението един час по-късно.
Един от нас предположи, че Анди се е промушил през ключалката. Предположението струваше на човека четири дни в изолатора. Килиите там бяха свръхнепроницаеми.
И Нортън беше унижен, смачкан, гледаше ни със сините си очи така убийствено, сякаш всеки момент ще изтръгне искри от закалените стоманени пръти на нашите клетки. Гледаше ни, като че вижда във всички нас него, беглеца. Може и да е вярвал в това.
Той отиде в килията на Анди и се огледа. Тя беше точно такава, каквато я остави Анди. Завивките бяха отметнати, но не личеше да е спал. На перваза имаше камъни… но не всички. Беше взел със себе си онези, които харесваше най-много.
— Камъни — изсъска той и ги помете от перваза с гръм и трясък. Гониър, който беше останал в извънработно време, трепна, ала нищо не каза.
Погледът на Нортън падна върху плаката с Линда Ронстед. Линда гледаше назад през рамото си, пъхнала ръце в задните джобове на впитите в нея зелени панталони. Беше препасана с въженце и имаше хубав калифорнийски тен. За Нортъновата баптистка чувствителност този плакат сигурно вещаеше пъкъла. Като го видях да се пули в него, спомних си какво ми каза Анди за усещането, което имал: че можеш да прекрачиш през картината и да отидеш при момичето.
По един съвсем реален начин това беше точно така, а Нортън стоеше на крачка от едно откритие.
— Отвратително нещо — изсумтя той и смъкна плаката от стената с едно движение на ръката.
И откри зейналата пробита дупка в бетона зад снимката.
Гониър не искаше да влезе вътре.
Нортън му заповяда — господи, гласът на Нортън, който заповядваше на Рич Гониър да влезе в дупката, ехтеше из целия затвор! — а Гониър просто му отказа, така беше.
— Ще те уволня — крещеше Нортън. Беше изпаднал в истерия като жена, получила плесница. Беше напълно изгубил своята невъзмутимост. Вратът му се оцвети в наситено тъмночервено, а две изпъкнали вени пулсираха на челото му. — Можеш да бъдеш сигурен, французино! Ще те уволня и ще се погрижа да не получиш друга служба в нито един затвор в цяла Нова Англия.
Гониър мълчаливо подаде служебния си пистолет на Нортън, направи го сам. Дойде му до гуша. Беше останал два часа след края на работното време, вече течеше третият, и му беше писнало. Като че ли бягството на Анди от нашето щастливо малко семейство хвърли Нортън в някакво особено безумие, което отдавна се таеше в него. Тази вечер той съвсем изкукурига.
Не зная на какво се дължеше това странно безумие. Зная само, че двайсет и шест затворници слушаха кавгата на Нортън с Рич Гониър тази вечер, когато от гаснещото късно есенно небе се изцеди и последния лъч светлина. Всички ние, дългосрочните, пътуващи по дългата линия, които бяхме виждали как идват и си отиват администратори, и коравите, и сладките задници, разбрахме, че директорът Самюъл Нортън беше стигнал това, което инженерите наричат „разрушаващо напрежение“.
И, бога ми, имам чувството, че някъде чувам смеха на Анди Дюфрен.
Най-сетне Нортън реши някой мършав глупак от нощната смяна да се пъхне в дупката под плаката на Анди с Линда Ронстед. Умът на мършавият пазач Рори Тремънт не сечеше като бръснач. Може би си мислеше, че ще спечели бронзова значка или нещо такова. Както си личеше, Нортън избра човек, който има приблизително тегло и размерите на Анди. Ако бяха пуснали някое от дебелогъзите момчета, каквито бяха
