пробило стената и да е отнесло ключа. Всичко е възможно.
Мисля си: това, че Анди просто се е притаил на място за известно време, сигурно е много примитивно предположение. Ала човек не може да загуби, ако не заложи. Какво можеше да загуби, ще попиташ. Библиотеката — това първо. Отровния мир на институционния свят — второ. Всякакъв бъдещ шанс да постигне своята независима самоличност.
Но накрая той избяга, както ти казах. Опита се… и! Не офейка ли по един брилянтен начин? Кажи!
Но
Не мога да ти опиша тази картина, защото този институционен човек е все още в своята институция и го чакат още дълги години там.
Ще ти кажа само едно. През 1975 година, в самия край на лятото — на 15 септември, ако трябва да бъда точен — получих пощенска картичка, пусната в малкото градче Макнейри, щата Тексас. Това градче е от американската страна на границата, точно срещу Ел Порвенир. Мястото за съобщение на картичката беше съвсем празно. Но аз зная от кого е. Усещам го със сърцето си така сигурно, както зная, че един ден всички ще умрем.
Макнейри е мястото, където е пресякъл границата. Макнейри, щата Тексас.
Това е моят разказ, Джак. Никога не съм си мислил колко ще е дълъг, ако го напиша, или колко страници ще излезе. Започнах да пиша след получаването на картичката и завършвам на 14 януари 1976 година. Изписах три молива и цял куп хартия. Криех страниците, за да не може всеки да ми надуши следите.
Съживих повече спомени, отколкото можех да си помисля. Да пишеш за себе си е нещо като да потопиш клон в бистра речна вода и да го влачиш по калното дъно.
Има и други, които си спомнят за Анди. Гордеем се с това, че избяга, ала ни е и малко тъжно. Някои птици не са създадени за клетка, така е. Перата им са твърде ярки, песните твърде чисти и диви. Или трябва да ги пуснеш, или, щом отвориш клетката да ги нахраниш, те ще изхвръкнат от нея под носа ти. И тази част от теб, която знае колко грешно е да ги затвориш, ще се зарадва първа, но частта, в която ти живееш, е прекалено мръсна и пуста, за да ги освободиш.
Това е историята и се радвам, че ти я разказах, макар че е малко незавършена и някои спомени, които моливът събуди като клон, който се влачи по калното дъно на реката, ме правят малко тъжен и дори по-стар, отколкото съм. Благодаря ти, че ме изслуша. Анди, ако наистина си там, както се надявам, погледни и за мен звездите веднага след залеза, докосни пясъка, гази из водата, чувствай се свободен.
Никога не съм очаквал, че пак ще ме обхване тази словоохотливост, но аз съм тук със своите оръфани и прегъвани листове, пръснати на бюрото пред мен. Към тях добавям три или четири страници, като пиша в чисто нов бележник. Бележника купих в някакъв магазин — просто влязох в магазин на улица Портландс конгрес и го купих.
Мислех, че съм сложил края на моята история в затвора Шоушенк през един мрачен януарски ден на 1976 година. Сега е май 1977-ма и аз седя в малка евтина стая в портландския хотел „Брюстър“, за да добавя още нещо.
Прозорецът е отворен и шумът от уличното движение е мощен, възбуждащ и заплашителен. Току поглеждам към този прозорец, за да се уверя, че е без решетка. Нощем спя зле, защото колкото и евтина да е тази стая, леглото изглежда прекалено голямо и разкошно. Събуждам се всяка сутрин точно в шест и трийсет с чувството за обърканост и уплаха. Сънищата ми са кошмарни. Имам ненормалното чувство за свободно падане. Това усещане е ужасяващо като пиянство.
Какво се случи в живота ми? Познай де! Пуснаха ме под честна дума. След трийсет и осем години рутинно слушане и рутинно отхвърляне (през тези трийсет и осем години трима адвокати умряха над моите документи), най-подир ме пуснаха. Сигурно са решили, че на петдесет и осем години съм достатъчно изхабен и напълно безопасен.
Склонен бях да изгоря документа, който ти прочете. Излизащите под честна дума се претърсват толкова грижливо, колкото и „новите риби“. Освен че съдържат достатъчно динамит да ми осигурят обръщане кръгом и нови шест или осем години вътре, моите „мемоари“ крият и още нещо: името на града, където се надявам, че се намира Анди Дюфрен. Мексиканската полиция на драго сърце си сътрудничи с американската и аз не искам моята свобода — или моето нежелание да се откажа от историята, за чието написване работих дълго и усилено — да струва на Анди неговата свобода.
Спомних си как Анди внесе петстотин долара през 1948 година и изнесох моя разказ по същия начин. Само за по-голяма безопасност внимателно преписах всяка страница, където се споменаваше Зихуатанехо. Ако листовете бяха намерени при външното ми претърсване, както му викат в Шенк, пак щеше да ме завърти въртележката, но ченгетата щяха да търсят Анди в перуанския морски град Лас Интрудес.
Комисията за освобождаване под честна дума ми осигури работа като „помощник в залата за стоки“ в големия „Фудуей Маркет“ на „Спрюс Мол“ в Южен Портланд, което ще рече, че станах само още едно застаряващо лошо момче. Нали знаеш, има само два вида лоши момчета — стари и млади; никой не поглежда нито едните, нито другите. Ако пазаруваш във „Фудуей“ на „Спрюс Мол“, мога даже да ти занеса покупките до колата… но трябва да си пазарувал там между март и април 1977 година, защото точно толкова време работих там.
Отначало изобщо не мислех, че ще мога да бачкам навън. Описах затвора като модел с по-ниска скала от външния свят. Там хората са други, те даже говорят по-бързо. И по-високо.
Това беше най-трудното приспособяване, което някога ми се е налагало… и още не съм извървял по целия му дълъг път. Да вземем жените. След като четирийсет години не знаех, че са половината от човечеството, изведнъж започнах работа в магазин, пълен с жени. Стари жени, бременни жени, облечени в тениски със стрелки, които сочат надолу, и със щампован надпис: „ТУК ИМА БЕБЕ“. Мършави жени, през блузките на които се виждаха зърната на гърдите им. Жени, които носят още някои неща както по онова време, когато предстоеше да ме арестуват и да започне разглеждането на делото. Жени от всякакъв вид и ръст. Усетих, че се въртя полунадървен почти през цялото време и започнах да се проклинам, че съм само един мръсен дъртак.
Другата трудност беше ходенето до тоалетната. Когато се налагаше да отида (а неотложните нужди идваха в еди колко си и двайсет и пет), трябваше да подтисна съкрушителната нужда и да съгласувам това с шефа. Да, зная това, което мога да отида и да направя в този прекалено светъл външен свят, е едно. Съвсем друго беше да приспособя моето вътрешно аз към това знание след всичките тези години, когато трябваше да съгласувам отиването до палетната с надзирателя или пък след два дни, прекарат в изолатора за наказание.
Шефът не ме обичаше. Беше младо момче, двайсет и шест-седем годишно и забелязах, че изпитва нещо като погнуса от мен. Начина, по който едно умилкващо се угодливо старо псе пълзи по корем пред теб, за да стане любимец, сигурно отвращава човека. Господи, отвращавах се от себе си. Но… не можех да сторя нищо. Исках да му кажа:
