следващата седмица.

Музиката по радиото. Когато влязох вътре, големите оркестри тъкмо набираха скорост. Сега всяка песен звучи така, сякаш е за чукане. Толкова много коли. Отначало имах чувството, че държа живота си в своите ръце, когато пресичах улицата.

Нещо повече — всичко беше чуждо и заплашително, но може би ще добиеш представа или поне ще хвърлиш поглед върху част от нещата. Когато си пуснат под честна дума, почти всичко може да ти послужи. Срам ме е да си призная, но започвам да мисля как да свия пари или да открадна стока от „Фудуей“, нещо, с което да се върна пак там, където е спокойно и знаеш всичко, което ще стане през деня.

Ако не познавах Анди, сигурно щях да го направя. Но аз продължавах да мисля за човека, който прекара тези дълги години в търпеливо пробиване на цимента с геоложкия чук, за да извоюва свободата си. Мислех за това и се срамувах, после пак ми хрумваше същата мисъл. Е, можеш да кажеш, че той е имал повече основания от мен да бъде свободен. Той имаше нова самоличност и много пари. Но това не е съвсем вярно, нали разбираш? Защото той не знаеше със сигурност, че новата самоличност е още там, а без новата самоличност парите щяха да останат недостижими. На него му трябваше само да е свободен и ако бях ритнал онова, което имах, щях да се изхрача върху всичко, което той така упорито се стремеше да завоюва.

След излизането ми направих едно пътуване на автостоп до малкия град Бъкстън. Това беше в началото на април 1977-ма. Снегът по полето тъкмо беше започнал да се топи, въздухът едва начеваше да се затопля, бейзболните отбори отиваха на север да започнат новия сезон, играейки единствената игра, която бог одобрява, сигурен съм. На тръгване взех компаса на Силва в джоба си.

В Бъкстън се е ширнала голяма ливада, беше ми казал Анди, и в северния край на тази ливада се издига каменна стена, също като в поема на Робърт Фрост. Някъде в основата на тази стена лежи камък, чието място не е на една ливада в Мейн.

Пращат те за зелен хайвер, ще речеш. Колко ливади има в малко селско градче като Бъкстън? Петдесет? Сто? От личен опит бих казал, че са дори повече, ако сложиш в това число и обработените земи, които може и да са били обрасли с райграс по времето, когато Анди влезе вътре. А ако намерех същото поле, можеше и да не разбера, защото беше напълно възможно да пропусна онова черно парче вулканично стъкло, още повече, че Анди би могъл да го пъхне в джоба си и да го вземе със себе си.

И тъй, ще се съглася с теб. Няма съмнение, пращат ме за зелен хайвер. Нещо по-лошо, това е опасно за човек, пуснат под честна дума, защото някои от тези полски участъци са отбелязани с табелка „Влизането забранено“. И както казах, те са повече от щастливи пак да ти хвърлят задника в затвора, ако преминеш чертата. За зелен хайвер… но същото е да къртиш бетонната стена двайсет и седем години. Когато не си човек, който може да бъде полезен, а само едно лошо старо момче, желателно е твоето хоби да насочва ума ти към новия живот. А моето хоби беше да търся камъка на Анди.

Отидох на автостоп до Бъкстън и обходих пътищата. Слушах птиците, слушах как текат водите в каналите под шосетата, разглеждах бутилките, които отстъпващите снегове откриваха — точно толкова безполезно невъзвръщаеми, съжалявам, че го казвам. Светът изглежда го беше ударил на прахосничество, откак влязох в затвора. А аз все дирех ливадата.

Повечето от тях можех да отхвърля веднага. Едни нямаха каменни стени. Други имаха, но компасът сочеше, че са обърнати в друга посока. За всеки случай обходих и тези, които бяха разположени по друг начин. Беше ми приятно да го правя и при тези разходки сред природата наистина се чувствах свободен, спокоен. Някакво старо куче се навърташе край мен една събота. А един ден видях измършавяла от зимния глад сърна.

После дойде 23 април — денят, който никога няма да забравя, даже и да живея още петдесет и осем години. Беше благоуханен съботен следобед и аз вървях по пътя, за който малкото рибарче на моста ми каза, че бил „Оулд Смит Роуд“. Бях си взел обед в кафява торбичка на „Фудуей“ и го изядох, седнал на камък край пътя. След като се нахраних, внимателно зарових остатъците в земята, както ме учеше баща ми преди да умре, а тогава бях само една дребна рибка, не по-голяма от онова рибарче, което ми каза името на шосето.

Към два часа стигнах до голяма ливада от лявата ми страна. В далечния й край се издигаше каменна стена, която отиваше на северозапад. Тръгнах нататък през влажната земя и започнах да разглеждам стената. От един дъб се обади малка катеричка.

На три четвърти от края на стената видях камъка. Няма грешка: черно стъкло, гладко като коприна. Гледах го дълго и усещах, че мога да заплача просто така, без нищо. Катеричката ме последва и продължи да бръщолеви. Сърцето ми биеше лудо.

Когато се посъвзех, отидох до камъка, клекнах до него — ставите на коленете ми изтрещяха като двуцевна пушка — и оставих ръката ми да го докосне. Той беше истински. Не го вдигнах, защото мислех, че може да има нещо под него; лесно можех да мина съвсем близо, без да намеря онова, което е скрито под него. Не бях решил да го отнеса с мен, защото не беше мой. Имах чувството, че ако го взема от полето, това ще е най-лошият вид кражба. Вдигнах го само да го поразгледам по-добре, да опитам тежестта му и да се убедя в съществуването му, като възприема неговата фина повърхност чрез кожата си.

Дълго гледах онова, което се намираше под него. Очите ми го видяха, но на мозъка му трябваше време, за да го взема. Това беше плик, грижливо обвит в найлонова торбичка, за да не се намокри. На плика с четливия почерк на Анди беше написано името ми.

Грабнах плика и оставих камъка на мястото, където го беше сложил Анди, а преди него — приятелят на Анди.

Не прочетох това писмо в полето. Изпитах ужас, имах нужда да се измета по-бързо, преди да са ме забелязали. Може би по-подходящо за случая е да кажа, че се боях да не ме арестуват.

Върнах се в моята стая и там го прочетох сред аромата на вечеря за стари посетители, която ми поднесоха горе — бийфорони, райсарони, нудларони, нещо такова. Можеш да се хванеш на бас, че ядох същото, което ядат старите хора с ограничени доходи в Америка, и че сигурно завършваше на „рони“.

Отворих плика, прочетох писмото, хванах се за главата и извиках. В писмото имаше двайсет нови петдесетдоларови банкноти.