караула. Паркингът е зад двора за упражнения, от другата страна на електрически управляваната главна врата. В три часа вратата се отваря и едни пазачи постъпват на смяна, други си отиват. Започват потупвания по гърба, ругатни, сверяване на резултатите от лигата за боулинг, пускат се изтъркани стари етнически шеги.

Сид само си търкалял машината за очертаване през вратата, оставяйки седемсантиметрова линия от терена в двора за упражнения до канавката в далечния край на шосе №6, където намериха машината катурната в купчина вар. Не ме питай как го е направил. Беше в затворническа униформа, на ръст метър и осемдесет и осем и сигурно е вдигал облаци вар на прах след себе си. Мога само да си представя петъчния следобед с пазачите, които се разотиват щастливи, и пазачите, които се връщат паднали духом. Едните, от предишната смяна, никога няма да извадят главите си от облаците, а пазачите от застъпващата смяна никога не ще си вдигнат носовете от върховете на обувките. А старият Сид Недо само се изсулил навън между едните и другите.

Доколкото зная, Сид още е на свобода. Дълги години Анди Дюфрен и аз имахме много хубави шеги за великолепното бягство на Сид Недо и когато чухме за отвличане на самолет с искане на откуп, оня същия, при който човекът скочил с парашут от задната врата, Анди се кълнеше наляво и надясно, че истинското име на Д. Б. Купър е Сид Недо.

— И сигурно джобът му е бил пълен с вар за късмет — каза Анди. — Късметлия е кучият му син!

Но ти сигурно разбираш, че случаи като тоя на Сид Недо или на онова момче, което офейка от съботното прибиране на картофите, са затворническата версия на ирландски тотализатор. Чисто и просто случаи на шест различни начина на успех, стечение на обстоятелствата & определен момент. Затворници като Анди могат да чакат деветдесет години, но няма да избягат така.

Ако се върна малко, може би ще си спомниш за едно момче на име Хенли Бакъс, началник на мокрото отделение в пералнята. Той е дошъл в Шоушенк през 1922 година и умря в лечебницата трийсет и една година по-късно. Бягствата и опитите за бягство бяха негово хоби, може би защото никога не дръзна да се впусне сам в такава авантюра. Можеше да ти опише стотици различни схеми. Те не струваха пукната пара и бяха опитани в Шенк по едно или друго време. Любимият ми случай беше приказката за Бийвър Морисън, осъден, който се опитвал да построи самолет от случайно събрани неща в мазето на завода за плочи. За ръководство му служели плановете от една книга, издадена през хиляда и деветстотната година, която е озаглавена „Ръководство за шеги и приключения на съвременното момче“. Бийвър построил апарата, без да го разкрият, само че в избата нямало врата, през която да изнесе проклетото нещо. Когато Хенли разказваше тази история, човек можеше да се пръсне от смях, а тон знаеше десет — не, двайсет такива случаи и всичките до един толкова смешни.

Когато дойде време да уточним бягствата от Шоушенк, Хенли ги знаеше всичките цифром и словом. Веднъж той ми каза, че през неговия престой е имало над четиристотин опита за бягство, за които той знае. Наистина, помисли за това, преди да кимнеш глава и да прочетеш по-нататък. Четиристотин опита за бягство. Това са 12,9 опита за всяка година, през която Хенли Бакъс е прекарал в Шоушенк и е водил сметка за тях. Клуб „опит за бягство на месеца“. Разбира се, повечето от тях бяха калпава работа и свършваха с това, че пазачът сграбчва ръката на някой окаян мърляч, който се промъква боязливо, и гласът му ръмжи: „Къде мислиш, че отиваш, гъз такъв?“

Хенли ми каза, че около шестдесет от тях са доста сериозни опити, включително „бягството от затвора“ през 1937-ма, една година преди пристигането ми в Шенк. По това време новото административно крило още се строяло и четиринайсет затворници излезли, като взели строителна екипировка от зле заключена барака. Цял южен Мейн изпадна в паника заради тези четиринайсет закоравели престъпници, повечето от които бяха уплашени до смърт и нямаха представа от къде да минат, та да хванат заека, когато фаровете на големия камион, който се клатушкаше по пътя, сочели към главното шосе. Никой от тези четиринайсет затворници не стигнал далеч. Двама от тях били застреляни от цивилни лица, не от служители или затворническия персонал, но никой не отишъл далеч.

Колко бяха избягали от 1938-ма до оня ден през октомври, в който Анди за първи път спомена пред мен за Зихуатанехо? Като сравня моята информация със сведенията на Хенли, ще кажа десет. Десет, които са избягали чисто. Всъщност това не е нещо, което може да се знае със сигурност. Мога само да предполагам, че поне половината от десетте излежават наказание в други заведения с режим като този в Шенк. Защото ти вече си институционализиран. Когато вземеш свободата на човек и го сложиш да живее в килия, той престава да мисли пространствено. Той е като заека, за който споменах, парализиран от насочените срещу него светлини на камиона, който връхлита да го убие. Обикновено един току-що избягал затворник получава само най-тъпата работа, която води към ада. И защо? Защото тя ще го върне обратно в затвора. Обратно към мястото, където той разбира как вървят нещата.

Анди не беше от тях, но аз бях. Мисълта да видя Пасифика беше много приятна, но се боях, че ако се изправя пред неговата безкрайност, ще ме изплаши до смърт.

Както и да е, в деня на разговора за Мексико и за господин Питър Стивънс повярвах, че Анди си е наумил да изчезне. Надявах се на бога, надявах се, че ще внимава при опита, пък и не бих заложил пари за неговите шансове да успее. Директорът Нортън наблюдаваше Анди съвсем отблизо. Анди не беше за Нортън само една мъртва глава като другите, може да се каже, че двамата бяха в делови отношения. Освен това Анди имаше и мозък, и сърце. Нортън беше предопределен да използва едното и да потиска другото.

Както навън има честни политици и тях не можеш да ги купиш, така в затвора има честни пазачи. Ако познаваш добре характерите и има какво да пуснеш, сигурно можеш да купиш достатъчно затворнически служители, за да осъществиш бягство. За човек като мен такива неща стават, но Анди Дюфрен не беше човекът, който може да направи това. Защото, вече го казах, Нортън дебнеше. Анди знаеше това, надзирателите също.

Никой не включваше Анди в програмата „Вътре-вън“, поне откакто Нортън определяше списъка. Но Анди Дюфрен не беше такъв човек да опита метода за бягство на Сид Недо.

На негово място мисълта за оня ключ щеше да ме измъчва безкрайно. Щях да бъда щастлив, ако можех да имам два часа достоен сън през нощта. Бъкстън беше наблизо, петдесет километра от Шоушенк. Толкова близо и толкова далеч!

Винаги съм мислил, че най-големият му шанс е да наеме адвокат и да се преразгледа делото. Нещо, с което да се измъкне от хватката на Нортън. Възможно беше да затворят устата на Томи Уилямс с програмата за професионално обучение, но не съм съвсем сигурен. Може би добрият стар корав задник — адвокатът от Мисисипи, щеше да го измъкне… и тогава работата му нямаше да е чак толкова трудна. Уилямс харесваше истински Анди. Винаги съм казвал на Анди това, а той само се усмихваше и очите му бяха много далеч. Казваше, че мисли за това.

Очевидно мислеше и за много други неща.