Сам Нортън дарил Анди с усмивка, студена като дяконска верижка за часовник.

— Запознахме се — казал.

— Защо? — повторил Анди. — Можете ли да ми кажете защо постъпихте така? Знаехте, че няма да говоря за… за нищо, което правите. Знаехте това. Тогава защо?

— Защото хора като теб ме поболяват — казал студено Нортън. — Харесваш ми на мястото, където си, мистър Дюфрен, и докато съм директор в Шоушенк, ти ще бъдеш точно тук. Разбираш ли, ти се мислиш за по-добър от другите. Изпитах удоволствие да видя това върху човешко лице. Забелязах го в теб още първия път, когато влязох в библиотеката. То можеше да бъде записано на челото ти с главни букви. Сега този израз го няма и аз намирам, че това е прекрасно. И не защото си станал полезен, не си мисли такова нещо. Просто човек като теб трябва да се научи на смирение. Ето, ти се разхождаш из двора за упражнения, сякаш си на коктейл, минаваш между флиртуващите чужди жени и мъже и си пийваш проклетото питие. Ти вече никога няма да се разхождаш така. През идните години ще те гледам с голямо удоволствие. А сега върви по дяволите.

— Добре. Но цялата извънпланова дейност спира от днес, Нортън. Инвестиционно обсъждане, мошенически планове, съвети за освобождаване от данъци. Всичко спира. Нека блок „Г“ и „Д“ ти кажат как да декларираш доходите си.

Отначало лицето на директора Нортън станало червено като тухла… после от него изчезнали всички цветове.

— Връщам те в изолатора за тези думи. Трийсет дни хляб и вода. Още една черна точка. И докато си там, мисли за това: Ако спре нещо, което е вървяло, край на библиотеката! Ще изпълня служебния си дълг да я видя такава, каквато беше преди твоето идване. И ще направя живота ти… много труден. Много тежък. Ще бъдеш на най-тежкия възможен режим. Ще загубиш едноместния „Хилтън“ в пети килиен блок като начало, ще загубиш камъните върху перваза на прозореца, ще се лишиш от всякаква защита на пазачите срещу содомитите. Ще загубиш всичко. Ясно?

Мисля, че е било съвсем ясно.

Времето продължи да си тече — най-старият номер в света, може би единственото истински магическо нещо. Анди Дюфрен се промени. Стана по-суров. Това беше единственият начин да издържи. Вършеше мръсната работа на директора Нортън и държеше библиотеката, отвън нещата изглеждаха същите. Поръчваше пиене за рождения си ден и новогодишните празници. Продължи да връща остатъка от всяка бутилка. От време на време му доставях нови полиращи материали и през 1967 година внесох за него нов геоложки чук. Оня, който му доставих преди, беше съвсем износен. Деветнайсет години! Кажеш ли го внезапно, тези няколко срички звучат като сгромолясване и отключване на двойно заключена врата на гробница. Цената на геоложкия чук, по онова време десетдоларов предмет, стана двайсет и два долара през 1967-ма. И той, и аз се усмихнахме по тоя повод.

Анди продължи да оформя и полира камъни, които намираше в двора за упражнения, но по това време дворът беше по-малък — половината от площта, която имаше през 1950-та, беше асфалтирана през 1962- ра. Въпреки това той намираше достатъчно камъни, за да бъде зает, предполагам. Когато завършваше обработването на някой камък, той го слагаше внимателно на перваза на своя прозорец с изглед на изток. Каза ми, че обича да гледа на слънце тези късове от планетата, които е извадил от праха и е оформил. Имаше шисти, кварц, гранит; смешна малка слюдена скулптурка, залепена със самолетно лепило; различни утаечни конгломерати, полирани и отрязани по такъв начин, че можеш да разбереш защо Анди ги нарича „хилядолетни сандвичи“ — слоеве от различни материали, от които бяха изградени за десетилетия и векове.

От време на време Анди щеше да пренася своите минерали и каменни скулптури, за да освободи място за нови. Той ми даде много от тях, включително и камъни, които изглеждаха като комплект копчета за ръкавели; събрал съм пет такива. Имам една от слюдените скулптури, за които ти разказах, грижливо оформена като човек, хвърлящ копие, и два утаечни конгломерата, на които всички слоеве са показани в гладко напречно сечение. Още ги пазя и често ги вземам с мен. Мисля си какво може да направи човек, ако има време и волята да го използва малко по малко.

Мрачното му настроение се разсея около световните серии през 1967 година. Беше година на мечтите, година, когато „Ред Сокс“ спечелиха купата вместо да се класират девети, както предричаше „Лас Вегас букиз“. Когато това стана, когато те спечелиха купата на Американската лига, някакъв особен кипеж завладя целия затвор. Обзе ни едно тъпо чувство, че ако „Ред Сокс“ оживеят, може би някой ще го направи. Сега не мога да обясня това чувство, както един привърженик на „Бийтълз“ не може да разгадае онази лудост, предполагам. Но то съществуваше. Всяко радио в затвора беше на вълната на игрите, когато „Ред Сокс“ се понесоха към целта. Заля ни мрачно настроение, когато „Сокс“ пропуснаха два пъти в Кливлънд към края, и почти необуздана радост, когато Рико Петрочели отби удара. После пак се оклюмахме, когато Лонборг беше повален в седмата игра от Сериите, за да сложи край на една мечта, далеч от пълната наслада. Сигурно Нортън предпочиташе мъката ни да няма край, кучият му син. Той харесваше своя затвор с неговите торбести дрехи и прах.

Но Анди не потъна в мрачно настроение. Той не си падаше много по бейзбола и може би това беше причината. Както и да е, обхвана го добро настроение и то нямаше да го напусне след последната игра от Сериите. Беше извадил онова невидимо палто и пак го беше облякъл.

Помня един златист есенен ден в самия край на октомври, две седмици след завършването на Световните Серии. Сигурно е било в неделя, защото дворът за упражнения беше претъпкан с хора, които се наслаждаваха на седмичната почивка — подхвърляха си летяща чиния, играеха футбол, трампеха всичко, което можеше да се трампи. Други седяха край дългата маса в залата за посетители под зорките погледи на пазачите — говореха с близките си, пушеха цигари, лъжеха безочливо, получаваха пакети с грижливо приготвени неща.

Анди клечеше, облегнат като индианец на стената, и стискаше две малки камъчета в ръката си, обърнат с лице към слънцето. За такъв ден в края на годината слънцето беше изненадващо топло.

— Здрасти, Ред — обади ми се той. — Ела и клекни да побъбрим.

Сторих го.

— Искаш ли това? — попита той и ми даде един от старателно полираните „хилядолетни сандвичи“, за които току-що споменах.

— Разбира се — казах. — Много е хубав. Благодаря.

Той сви рамене и смени темата.

— Голям юбилей ще честваш догодина.

Аз кимнах. През следващата година навършвах трийсет години в затвора. Шейсет процента от живота