Виждах я. Тези пари можеха да му помогнат, но те принадлежаха на друго лице. В известен смисъл, така беше. И ако бизнесът, в който са вложени парите, започне да запада, Анди само ще гледа как всичко потъва, ще следи събитията по страниците „акции и договори“ в
— Ще ти кажа как стоят нещата, Ред. Има една ливада близо до Бъкстън. Знаеш къде е Бъкстън, нали?
Казах, че зная. Тя е веднага след Скарбъро.
— Точно така. На северния край на тази поляна се издига каменна стена, също като в поемата на Робърт Фрост. Някъде в основата на тази стена има камък, на който не му е мястото в ливадата насред Мейн. Това е парче вулканично стъкло и до 1947 година служеше за преспапие на моето служебно бюро. Приятелят ми Джим го вгради в стената. Под него има ключ. Той отваря сейф в Портландския клон на Каско банк.
— Предполагам, че имаш куп неприятности — казах аз. — Когато приятелят ти Джим е починал, данъчните служби е трябвало да отворят всички негови сейфове в банката. Със съгласието на изпълнителя, разбира се.
Анди се усмихна и ме потупа леко по бузата.
— Много добре. Тук има нещо повече от една дребна игра. Помислихме, че Джим може да умре, докато съм в кафеза. Сейфът е на името на Питър Стивънс и веднъж в годината адвокатската кантора, която служеше като изпълнител на Джим, изпраща чек на Каско, за да заплати наема за сейфа.
Питър Стивънс е в този сейф и само чака да излезе. Там е неговият документ за раждане, картата за социално осигуряване и шофьорската му книжка. Вярно, срокът на книжката изтече преди шест години, когато почина Джим, но тя може спокойно да се поднови срещу пет долара. Вътре са ценните книжа, освободените от данъци сметки и осемнайсет чека на сума по десет хиляди долара всеки. — Аз подсвирнах. — Питър Стивънс е затворен в сейфа на банката Каско в Портланд, а пък Анди Дюфрен е в сейфа на Шоушенк — продължи той. — Каквото повикало, такова се обадило. А ключът, който отключва парите и новия живот, е скрит под черно стъкло в ливадата на Бъкстън. Като ти разкрих това, ще ти кажа още нещо, Ред. През последните двайсет години, така или иначе, следих с необикновен интерес новините за строителството и проектите в Бъкстън. Все си мислех, че някой ден ще прочета за шосе, което ще мине оттам, за нова общинска болница или за построяването на нов универсален магазин. Накратко — да погреба ли новия си живот под три метра бетон или да го потопя с голям баласт в някое тресавище.
Аз изригнах.
— Господи боже, Анди, ако всичко това е вярно, как още не си откачил?
— Засега на Западния фронт — нищо ново.
— Трябват ти години…
— Ще го направя. Но държавата и директорът Нортън не мислят така. Лошото е, че не мога да чакам дълго. Все си мисля за Зихуатанехо и за този малък хотел. Само това искам сега от живота, Ред, и мисля, че не искам много. Не съм убил Глен Куентин, не съм убил жена си, а този хотел… не искам нищо прекалено. Да плуваш, да се печеш на слънце, да спиш в стая с отворен прозорец и да имаш простор… не искам прекалено много. — Той хвърли камъчетата.
— Знаеш ли, Ред — произнесе той някак топло, — в такова място… трябва да имам човек, който знае как стават нещата.
Дълго мислих над думите му. Най-голямата пречка в ума ми не беше това, че строяхме въздушни кули в двора за упражнения на един смърдящ малък затвор с въоръжена охрана, която ни гледаше от караулния пост.
— Няма да стане — поклатих глава аз. — Не мога да изляза вън. Аз съм това, което наричат „институционен човек“. Тук аз съм човекът, който може да ти бъде полезен. Но навън всеки може да ти бъде полезен. Ако навън поискаш плакати или геоложки чукове, някакъв специален запис или кораб в бутилка, просто вземаш шибаните жълти страници. Тук, вътре, аз съм шибаните жълти страници. Не зная как да започна. Или пък откъде.
— Подценяваш се — каза той. — Ти си самообразовал се човек. Човек, който сам се е сътворил. Забележителен човек, мисля.
— По дяволите, аз даже нямам гимназиална диплома.
— Зная това — кимна той. — Но къс хартия не прави човека, а затворът не го унищожава.
Той стана.
— Мисли, че всичко е минало — подхвърли той небрежно, сякаш изсвири някаква вътрешна свирка. И тръгна да се поразходи като свободен човек, който просто е направил предложение на друг свободен човек. В момента само това ми стигаше, за да се почувствам свободен. Анди умееше да вдъхва надежда. С негова помощ можех да забравя времето, когато и двамата бяхме доживотни затворници с благоволението на комисията за пускане под честна дума и нашия директор, който харесваше Анди Дюфрен точно там, където беше. В края на краищата Анди беше луксозно кученце, което имаше свойството да освобождава от данъци. Какво великолепно животно!
Ала през тази нощ пак се почувствах затворник в килията си. Цялата идея ми се стори безсмислена, а тази въображаема картина на синята вода и белите плажове изглеждаше по-скоро жестока, отколкото глупава, тя се влачеше през главата ми като кука за въдица. Само че аз не можех да нося невидимото палто с маниера на Анди.
Когато през тази нощ заспах, сънувах голям стъкловиден черен камък насред ливадата, един камък, оформен като наковалнята на ковач. Опитвах се да повдигна камъка, за да взема ключа под него. Той даже и не се помръдна — беше толкова голям, проклетият.
А малко по-назад, в далечината, която се приближаваше бавно, чух лая на глутница псета.
Което ни води към бягствата от затвора.
Да, от време на време такива неща ставаха в нашето щастливо малко семейство. Но ако си хитър, няма да прескочиш стената, поне в Шоушенк. Прожекторите шарят цяла нощ, опипват с дългите си бели лъчи откритото поле от трите страни на затвора и зловонната блатиста местност от четвъртата. Понякога затворниците минават над стената и прожекторите винаги ги засичат. Ако това не стане, хващат ги при опит да избягат по главно шосе 6 или главно шосе 99. Ако се опитат да пресекат за по-неправо през полето, някой фермер ги забелязва и съобщава в затвора къде се намират. Затворниците, които прескачат стената, са глупаци. Шоушенк не е. Канон сити, но в един селски район човек, който друса задника си в сива пижама през полето, изпъква като хлебарка върху сватбена торта.
През тези години момчетата, които уреждаха бягството по най-добрия начин — може да е странно, а може и да не е — бяха тези, които улучваха момента. Някои от тях излизаха в колата с чаршафите. Затворнически сандвич върху бяло, ако мога да кажа така. В самото начало, когато дойдох, имаше много такива, но с годините тази пролука повече или по-малко се затвори.
Програмата „Вътре-вън“ на директора Нортън също имаше свой дял в бягствата. Бягаха момчета, за които нещата вдясно от тирето бяха по-добри от онези, които се намираха отляво. И отново, както обикновено, бягството беше нещо случайно. Пусни лопатката си за боровинки и се мотай из храстите, когато един от надзирателите отива към камиона за чаша вода или когато двама от тях се включват в състезанието по бърз ход или тичане към стария Бостън Пейтриътс.
Един съботен ден през 1969-та затворниците вадеха картофи по програмата „Вътре-вън“. Беше трети ноември и работата отиваше към края си. Имаше един пазач на име Хенри Паф, той вече не е член на нашето щастливо малко семейство, повярвай ми. Та той си седял на задния амортисьор на автомобила за картофите и обядвал с карабина на коленете си, когато хубав (така ми казаха, но понякога тези неща се преувеличени) елен с прекрасни рога се появил от студената мъгла на ранния следобед. Паф тръгнал след него да види как ли ще изглежда този трофей на стената на неговата дневна стая и докато той зяпал плячката, трима от затворниците просто духнали. Двама от тях ги хванаха в залата за игри в Лисбон Фолс. Третият не е открит и до днес.
Предполагам, че най-прочутият от всички случаи е бягството на Сид Недо. То стана през 1958-ма и предполагам, че никога няма да бъде надминато. Сид беше на двора, разчертаваше площадката за съботния затворнически бейзболен мач, когато в три часа се чу вътрешното изсвирване, оповестяващо смяна на
