повечето пазачи, то щеше да се заклещи там така сигурно, както бог прави тревата зелена… и сигурно щеше да е още там.

Тремънт влезе в дупката, вързан през кръста с найлоново въже, което някой намери в багажника на колата си. В ръка държеше голям шестбатериен електрически фенер. По това време Гониър, вече променил решението си за напускане, оставаше един от хората, способни да мислят ясно. Той измъкна отнякъде комплект хелиографни копия. Зная какво показваха те: в напречно сечение стената приличаше на сандвич. Цялата стена беше дебела три метра. Външната и вътрешна част имаха дебелина по метър и двайсет. В средата оставаше шейсет сантиметра празно пространство и човек можеше да си помисли, че там е цялата дяволия… в известен смисъл.

Откъм дупката се дочу гласът на Тремънт, който звучеше някак кухо и мъртвешки.

— Тук нещо смърди ужасно, господин директор!

— Няма значение! Продължавай!

Долният крак на Тремънт се спусна в дупката. Миг след това се спусна и другият. Светлината на фенерчето се мярна насам-натам и помътня.

— Господин директор, тук смърди ужасно гадно.

— Няма значение, казах! — кресна Нортън.

Болезненият глас на Тремънт долетя отново:

— Смърди като лайна. О, боже, така е, това са лайна, извадете ме оттук, ще си повърна червата, о, лайна, о, боже-е-е-е-е!

После съвсем ясно се чу звук, който показваше, че Рори Тремънт се е простил с обеда и вечерята си.

Е, така стояха нещата за мен. Целият ден — по дяволите, не, последните трийсет години — всичко се стовари върху мен изведнъж и аз започнах да се смея без причина. Не съм се смял така от времето, когато бях свободен, никога не съм очаквал, че мога да се смея така зад тези сиви стени. И о, боже мой, това не беше на хубаво.

— Изведете този човек оттук — изкрещя директорът Нортън, а аз се тресях от смях. Не знаех дали има предвид мен или Тремънт. Започнах да тропам с крака и се хванах за корема. Не можех да спра дори ако Нортън ме беше заплашил, че ще ме застреля на място.

— Изведете го ВЪН!

И тъй, приятели и съседи, аз бях тоя, който излезе. Право към изолатора, където прекарах петнайсет дни. Дълъг престой. От време на време си мислех за бедния стар, не много умен Рори Тремънт, който ревеше „о, лайна, това са лайна“, а после мислех за Анди Дюфрен, който пътуваше на юг в собствен автомобил, облечен с хубав костюм, и само се смеех. Прекарах тези петнайсет дни в изолатора, изправен на главата си. Може би защото едната ми половина беше с Анди Дюфрен, Анди Дюфрен, който нагази в лайната и излезе на другия бряг чист, Анди Дюфрен, запътен към Пасифика.

Останалото научих от онова, което разнасяха през онази нощ половин дузина източници. То не беше чак толкова много. Вероятно Рори Тремънт беше решил, че няма какво да губи, след като се прости с обеда и вечерята си, защото продължи напред. Нямаше опасност да падне в кръглата шахта между външната и вътрешната част на стената на килийния блок. Тя беше толкова тясна, че всъщност Тремънт трябваше да се промъква надолу. По-късно той каза, че можел да си поеме дъх само наполовина и че вече знае какво е да си погребан жив.

На дъното той намери главния колектор, който обслужваше четиринайсет тоалетни в килиен блок 5, керамична тръба, поставена преди трийсет и три години. Тя беше счупена. До назъбената дупка в тръбата Тремънт намери геоложкия чук на Анди.

Анди се радваше на свобода, но не му е било лесно.

Тръбата беше още по-тясна от шахтата, по която слезе Тремънт. Рори Тремънт не влезе в нея, пък и доколкото зная, никой не го стори. По дяволите, това беше почти необяснимо. Докато Тремънт оглеждаше дупката и геоложкия чук, един плъх изскочи от тръбата. По-късно пазачът се кълнеше, че бил голям колкото кокер шпаньол. Той се върна в килията на Анди с пълзене, като маймуна на прът.

Анди е минал през тази тръба. Навярно е знаел, че тя води до потока на около петстотин метра от затвора, на блатистата западна страна. Така, мисля, е направил. Хелиографни копия имаше навсякъде и той е намерил начин да ги поразгледа. Беше методичен, пустият му Анди. Сигурно е знаел или е научил, че този главен колектор, който събираше отпадъчните води от килиен блок 5, все още не е включен в новата канализационна мрежа, и сигурно е знаел, че трябва да избяга до средата на 1975 година или никога, защото през август ни включиха към новата канализационна мрежа.

Петстотин метра. Дължината на пет футболни игрища.

По-малко от половин миля. Може би е пропълзял това разстояние с малко фенерче в ръка, а може и да е имал само две кутии кибрит. Пълзял сред нещо, което нито мога, нито искам да си представя. Може би срещу него са изскочили плъхове или пък са пълзели с него както правят някои животни, израснали смели поради мрака. Сигурно е имал достатъчно пространство, за да промъква раменете си и навярно се е изтласквал в местата, където тръбите се съединяват. На негово място щях да полудея от клаустрофобия поне десет пъти. А той мина.

В далечния край на тръбата намериха няколко кални отпечатъка от стъпки, които водеха вън от плиткия мръсен поток, в който се изливаше тръбата. На три километра оттам издирващата група намери затворническата му униформа. Това стана след един ден.

Вестниците писаха много за тази история, както можеш да се досетиш, но никой в радиус двайсет и четири километра от затвора не се оплака за открадната кола или откраднати дрехи, нито пък някой съобщи да е видял гол мъж нощем. Имаше само лаещи кучета във фермите. Той само излязъл от тръбата и изчезнал яко дим.

Бас държа, че се е запътил към Бъкстън.