Реймън Сандърс не отговори. Това като че ли беше най-разумно засега.

— Аз лично нямам нищо против юмруците — заяви полицай Даниълс. — Нито пък против ритниците. Че дори и против хапането. — Говореше едва ли не замислено. Гледаше немската овчарка, която се връщаше с фризбито в уста, но същевременно погледът му като че ли се рееше нейде отвъд нея. — За какво си мислиш, драги?

Реймън продължаваше да мълчи, опитвайки се да запази невъзмутимо изражение, но вътрешно бе нащрек и тръпнеше от неприятни предчувствия. Сърцето му биеше все по-силно, като влак, който набира скорост на излизане от града. Току мяташе скришни погледи към огромния мъж с червеното поло и сивите панталони, обезкуражавайки се все повече и повече. Дясната ръка на тоя беше напомпана до крайност, вените се бяха издули от кръв, а мускулите му бяха изскочили като току-що бухнали кифлички.

Мълчанието на Реймън май никак не го впечатляваше. Бе обърнал глава към дребосъка и се усмихваше… или поне така изглеждаше, като се изключат очите. Те бяха безжизнени и лъскави, като чисто нови монети.

— Имам добра вест за теб, момко. Тая работа с дрогата може да ти се размине. Свършваш ми една услуга и си свободен като птичка. Какво мислиш по въпроса?

Истината е, че с удоволствие би продължил да си мълчи, но май вече нямаше да мине. Този път ченгето очакваше отговор.

— Готово — отвърна Реймън, молейки се да е уцелил верния отговор. — Готово, благодаря ти, адски мило от твоя страна.

— Е, може би ми допадаш, Реймън — отвърна оня и направи най-невероятното нещо на света, което най-малко можеше да се очаква от такъв обръснат тип с вид на морски пехотинец — намести ръка на чатала на Реймън и започна да го гали, ей тъй, насред парка, без да се свени ни от Господ, ни от децата на площадката, нито пък от случайните минувачи. Ръката му бавно се плъзгаше по посока на часовниковата стрелка, ту напред, ту назад, ту нагоре, ту надолу, и разтриваше малкия израстък, от който повече или по- малко зависеше животът на младежа, откакто двама приятели на баща му — чичо Бил и чичо Карло — се редуваха да му правят свирки, когато беше деветгодишен. А онова, което последва, вероятно не беше кой знае колко учудващо, но точно в този миг беше доста необичайно — Реймън започна да се възбужда.

— М-даа, може би ми допадаш, при това много ми допадаш с тия лъскави черни панталони и заострени обувки, защо не, мазен чекиджия такъв. — Ръката не спираше нито за миг. От време на време променяше посоката на движение и лекичко го стисваше, от което Реймън направо се задъхваше. — А това е добре за теб, Реймън, не е лошо да го знаеш, защото тоя път наистина са те сгащили. Лефингуел и Брустър — ченгетата, дето са те гепили — нещо се хилеха тая сутрин. Хилеха се на тебе, дотук добре, но ми се стори, че и на мен се присмиват, което не е чак толкова добре. Не обичам да ми се смеят и обикновено не допускам подобно нещо. Но тази сутринт трябваше да си замълча, а днес следобед ще ти се пиша пръв приятел и ще затрия едни важни улики за наркотрафикантство, въпреки че скапаната ми карта беше в твоя протфейл. И досещаш ли се защо?

Фризбито отново профуча край пейката, а след него и немската овчарка, която не го изпускаше нито за миг, но този път Реймън Сандърс почти не ги забеляза. Членът му се бе издул до пръсване под ръката на ченгето и младежът умираше от страх, като мишка в ноктите на котка.

Ръката стисна по-силно и Реймън изстена дрезгаво. Кожата му с цвят на кафе със сметана лъщеше от пот; мустаците му бяха провиснали като умрели червеи след проливен дъжд.

— Та досещаш ли се защо, Реймън?

— Не.

— Защото тази, дето е изхвърлила картата, е била жена ми. По моите сметки затова се хилеха Лефингуел и Брустър. Взима ми картата, изтегля неколкостотин долара — парите, дето аз ги изкарвам — и когато картата отново се появява на бял свят, тя се подвизава у някакъв си мазен педераст на име Реймън. Нищо чудно, че се забавляват.

„Моля те, моля те, не ми причинявай болка, ще ти кажа каквото си поискаш, само не ми причинявай болка.“ Реймън искаше да изрече всички тия неща, но дума не можеше да обели. Нито думичка. Задникът му сякаш се беше свил до размерите на винтил.

Огромното ченге се надвеси над него и му лъхна на скоч и цигари.

— Та след като аз споделих с тебе, очаквам да ми отвърнеш със същото. — Ръката престана да го гали и железните пръсти се впиха в тестисите му през тънкия плат на панталоните. Очертанията на набъбналия пенис изпъкваха съвсем ясно — приличаше на бейзболна бухалка-сувенир, от ония, дето ги продават по стадионите. Тази ръка беше ужасно силна. — И гледай да уцелиш верния отговор, Реймън. Знаеш ли защо?

Младежът безчувствено поклати глава. Сякаш някой бе отвъртял някакъв скрит топъл кран в тялото му и целият бе мокър от пот.

Даниълс тикна дясната си ръка точно под носа му. После яростно стисна топката. Пръстите му се впиха в рошавия зелен кожух, чу се „пук“ и после дрезгаво съскане — „пшшшт“. Въздухът спадна и топката се сплеска наполовина.

— Мога да повторя същото нещо и с лявата си ръка. Не вярваш ли?

Реймън искаше да каже, че вярва, но още не си бе възвърнал способността да говори. Вместо това кимна.

— Ще го имаш предвид, нали?

Реймън отново кимна.

— Брав-а-аво. Та ето какво искам да ми кажеш, мойто момче. Известно ми е, че си нищо и никакъв шоколаден педал и не разбираш от жени, освен да ги шибаш отзад — мязаш малко на такъв — но си понапрегни мозъка и ми отговори. Прибираш се, значи, вкъщи, и откриваш, че жена ти, дето се е клела да те обича, да те уважава и да те слуша, по дяволите, е свила кредитната ти карта и е офейкала — как ще се почувстваш? После тегли пари за скапаното си пътешествийце, изхвърля картата в кофата за смет на тъпата автогара и някакво смотано леке като тебе просто си я намира — е, как ще се почувства човек, а?

— Не много добре — прошепна Реймън. — Бас държа, че никак не е приятно, моля ви, господин полицай, не ми причинявайте болка…

Даниълс полека затягаше хватката, докато най-сетне сухожилията на китката му изпъкнаха като струни на китара. В корема на мустакатия като течно олово се разля ужасяваща болка и той се опита да изпищи. От гърлото му излезе само сухо гъргорене.

— Не много добре ли? — изсъска ченгето в лицето му. Дъхът му беше горещ, атажен и лъхаше на алкохол и на цигари. — Това ли можа да измислиш? Какъв си олигофрен! Е… все пак донякъде си прав.

Ръката се поотпусна, но съвсем малко. Коремът на Реймън се раздираше от непоносима болка, но пенисът му беше невероятно твърд. Садо-мазо техниките му бяха съвършено чужди, изобщо не ги разбираше ония откачалки и единственото обяснение, което му хрумваше за сегашното му състояние, беше, че дланта на ченгето спира кръвта в члена му. Зарече се, ако се измъкне жив, да иде право в „Сейнт Патрик“ и да каже „Благодатна Мария“ петдесет пъти. Какво ти петдесет, сто и петдесет пъти.

— Ония там ми се смеят — заяви ченгето и кимна с глава към новото здание на дирекцията на полицията отсреща. — Смеят ми се, и още как. Големият мъж Норман Данилъс, и какво, моля ви се? Жена му избягала… но преди това намерила време да види сметката на сухото.

Даниълс издаде нечленоразделен хъркащ стон, малко необичаен извън зоологическата градина, и отново стисна тестисите на Реймън. Болката беше непоносима. Младежът се надвеси напред и повърна кафеникаво-белите остатъци от обяда си. Другият мъж като че ли изобщо не забеляза. Втренчен в късчето небе над катерушките, той бе потънал в някакъв свой свят.

— И да ги оставя да те мотаят насам-натам, та всички да се смеят? И не стига полицейското, ами и в съда да се разнесе? Не ми харесва тая работа.

Извърна се и погледна Реймън право в очите. Ухили се. На младежа му се дощя да изпищи при вида на тая жестока гримаса.

— Стигнахме до големия въпрос. И ако излъжеш, господин герой, ще ти откъсна мъжествената работа и ще ти я натикам в устата — заяви ченгето и така го стисна за чатала, че на Реймън му притъмня пред очите. Напрегна всичките си сили. Ако вземе да припадне, тоя ще му види сметката за едното нищо.

— Разбираш ли какво ти говоря?