— Да. Но те молим да се представиш в хотела възможно най-добре — единствено и само за да могат тези след теб да се радват на същата възможност. Разбираш ли ме?

Роузи кимна.

— Не пречи на следващия. Е, добре дошла при нас, Роуз Макклендън.

Ана се изправи и протегна ръце в жест, който криеше немалко от несъзнателната надменност, която вече бе доловила у нея. Роузи се поколеба, после стана и пое протегнатите ръце.

— Искам да ти кажа още три неща — продължи Ана. — Много са важни, затова искам да ме слушаш внимателно. Ще го направиш ли?

— Да. — Ясните сини очи сякаш я бяха омагьосали.

— Първо, това, че си взела банковата карта, не означава, че си крадец. Второ, съвсем законно можеш да използваш моминското си име — то си е твое и ще ти принадлежи цял живот. Трето, можеш да бъдеш свободна, стига да искаш.

Замълча, втренчила в Роузи забележителните си сини очи над сплетените им ръце.

— Разбираш ли? Можеш да бъдеш свободна, стига да искаш. Можеш да се освободиш от него, от онова, което той казва, че дори и от самия спомен за него. Искаш ли? Искаш ли да бъдеш свободна?

— Да — тихо отвърна с разтреперан глас. — Най-много от всичко на света.

Ана Стивънсън се наведе над писмената маса, целуна я лекичко и стисна ръцете й.

— Значи си попаднала точно където трябва. Добре дошла у дома, мила моя.

Беше началото на май, разгарът на пролетта, когато сърцата на младите мъже някак съвсем незабелязано зажадняват за любов — прекрасен сезон, наситен със силни усещания, но мислите на Норман Даниълс бяха заети с други неща. Искаше да си вземе отпуск, макар и съвсем кратък, и ето че сега го имаше. Прекалено дълго чака — дявол го взел, цели три седмици — но най-после го дочака.

Седеше на една скамейка в парка — едър мъж с червено поло и сиви габардинени панталони, а в същото време на хиляда и триста километра оттук жена му сменяше хотелски чаршафи. В едната си ръка Норман държеше електриковозелена топка за тенис. Стискаше я с все сила и мускулите му ритмично се издуваха.

От отсрещната страна на улицата се зададе някакъв човек, който спря в началото на алеята, огледа парка, забеляза мъжа на пейката и се запъти към него. Наблизо прелетя фризби и той се дръпна рязко встрани; в същия миг покрай него профуча немска овчарка, която гонеше играчката, и той в миг се закова на място. Този човек беше по-млад и по-слаб от онзи на пейката. Имаше красиво, невдъхващо доверие лице и тъпички мустаци като на Ерол Флин. Застана пред господина с топката за тенис в ръка и го погледна неуверено.

— Какво мога да направя за тебе, драги? — попита другият.

— Даниълс ли се казваш?

Мъжът с топката кимна.

Младият махна към отсрещната страна на улицата, където се извисяваше огромна сграда с множество чупки и прозорци.

— Един там ми каза, че си тука. Можел си да ми помогнеш.

— Лейтенент Морели ли?

— А-ха. Точно така се казваше.

— И какъв ти е проблемът?

— Ти знаеш — отвърна мустакатият.

— Виж какво, драги — може да знам, а може и да не знам. Но и в двата случая, надут мазен мелез, говориш с истински мъж. Тъй че най-добре да ми кажеш онова, което очаквам, а именно, какъв ти е проблемът. Давай да чуем.

— Арестуван съм за дрога. — Той изгледа Даниълс кисело. — Прецаках се с един наркоман.

— О-хо — възкликна мъжът с топката за тенис. — Тежко провинение. Тоест може да се окаже тежко. Обаче има и друго. В портфейла ти май са намерили нещо мое.

— А-ха. Проклетата ти кредитна карта. Ама, че късмет имам. Намираш си банкова карта на боклука, пък тя да се окаже на някакво си ченге.

— Седни — дружелюбно го подкани Даниълс, но когато младежът понечи да се настани от дясната му страна, полицаят нетърпеливо заклати глава. — От другата страна, пикльо, от другата страна.

Мустакатият се върна назад и бодро се настани от лявата му страна. Погледът му се закова върху дясната ръка на ченгето, която ритмично мачкаше топката за тенис. Раз… два…, три. Дебелите сини вени се виеха като змиорки.

Летящата чиния отново изсвистя край тях. Двамата мъже проследиха с поглед немската овчарка, която хукна да я гони — с тези дълги задни лапи препускаше грациозно като кобилка.

— Разкошно куче — отоеляза Даниълс. — Овчарките са прекрасни кучета. Толкова ми харесват. А на теб?

— Да, страхотни са — отвърна мустакатият, макар че всъщност ги намираше за адски противни — сякаш са готови всеки момент да се метнат върху теб, стига за миг да се разсееш.

— Имаме да обсъдим доста неща — заяви ченгето с топката за тенис. — Всъщност този разговор, млади приятелю, може да се окаже едно от най-забележителните събития в твоята младост, Готов ли си за подобно нещо?

Мустакатият преглътна с мъка буцата в гърлото си и съжали — сигурно за осемстотния път днес — че не е изхвърлил навреме проклетата карта. И защо я бе задържал? Как можа да направи такава колосална глупост?

Е, знаеше отговора — беше се надявал все пак да открие начин да я използва. По природа беше оптимист. Това е Америка в крайна сметка, земята на неограничените възможности. Освен това (и то беше много по-близо до истината) почти беше забравил, че я е пъхнал в портмонето си зад визитките, с които никога не се разделяше. Това е от кокаина — държиш се, ама, дявол го взел, изобщо не знаеш защо се държиш.

Ченгето се бе втренчило в него и уж се усмихваше, но очите му не трепваха. Те бяха като… на изгладнял звяр. Изведнъж мустакатият се почувства като прасенцето от приказката, а на пейката до него — големият лош вълк.

— Ей, слушай, изобщо не съм я използвал. Дай да се разберем по тоя въпрос. Не може да не са ти казали. Изобщо не съм ти я докосвал.

— Естествено, че не си — поухилено отвърна ченгето. — Не си се докопал до кода, който е като номера на домашния ми телефон. Само че него го няма в указателя… като на всички ченгета. Бас държа, че това вече ти е известно. Сто на сто си проверил.

— Не! — викна мустакатият. — Не съм!

Разбира се, че беше проверил. След като безуспешно бе опитвал възможните комбинации с номера на улицата и пощенския код, указани на картата, най-сетне беше погледнал и в телефонния указател. Отначало обиколи всички банкомати в града. Натискаше бутоните, докато му изтръпнат пръстите, чувствайки се като тъпанар, който не може да се отлепи от най-скапания покер-автомат на света.

— А-ха, а какво ще стане, ако проверим компютрите на уличните машини на Мърчантс Банк? Искаш да кажеш, че номерът моята карта не се повтаря около милион пъти в графата „ОТКАЗ/КОРЕКЦИЯ“? Ако е така, направо те каня на вечеря. Какво ще кажеш?

Мустакатият изобщо не знаеше какво да каже — за това или за каквото и да било друго. Започваха да го обземат много лоши предчувствия. Дяволски лоши. Междувременно пръстите продължаваха да се впиват в топката — раз-два, раз-два, раз-два. И за миг не спира да я мачка, чак страх те хваща.

— Казваш се Реймън Сандърс — отбеляза ченгето на име Данилъс. — Имаш две педи досие. Кражби, измама, наркотици, проституция. Какво ли не, освен нападения, побой и тем подобни. Не ти е по вкуса да се буташ между шамарите, а? Вие, педерасите, хич не обичате да ви пердашат, а? Даже и ония, дето мязат на Шварценегер. Умират да се правят на бодигардове и да се дуят с перките си по лимузините пред гей- клубовете, ама като почне истинският пердах, сте по-тихи от тревата, а?