Червените и Сините автобусни линии) най-вероятно ще се отбият в „Хот Пот“ да пият кафе. Простички неща. Простички удоволствия. Животът можеше да бъде и приятен. Може би го е знаела, когато е била малка, но го беше забравила. Сега го преоткриваше с огромно удоволстие. В никакъв случай не можеше да се каже, че е постигнала всичко, което иска, но онова, което имаше, засега й бе достатъчно… особено като се има предвид, че нямаше никаква представа какво я очаква. Тези въпроси ще трябва да почакат, докато се премести в самостоятелна квартира — Роузи имаше усещането, че това ще стане съвсем скоро, вероятно щом в така наречения „списък на Ана“ се появи свободна стая.
През отворената врата на хотелската стая се шмугна една сянка; Роузи още не бе успяла да се изправи, камо ли да скрие недоядения банан, когато в стаята надникна Пам.
— Никога повече не прави така, Пами! Едва не получих удар.
— О-о, никога не биха те уволнили, само защото си поседнала и си хапваш банан — успокои я тя. — Само да знаеш какви работи стават тук. Какво ти остана, само двадесет и втора и двадесета ли?
— Да.
— Имаш ли нужда от помощ?
— О, не се…
— Нямам нищо против. Наистина. Двете заедно ще ги оправим за петнадесет минути. Какво ще кажеш?
— Добре — признателно отвърна Роузи. — Но след работа аз черпя — кафе и пай, искаш ли?
— С най-голямо удоволствие бих си хапнала от онези сладкиши с шоколадовия крем.
10
Прекрасни дни — почти цял месец измина безметежно и приятно.
Същата вечер, докато лежеше на своя нар, скръстила ръце под главата си, взираше се в тъмнината и се вслушваше в приглушените стонове на новата жена през две-три легла отляво, Роузи си рече, че дните й са толкова спокойни, понеже го няма Норман. Обаче осъзна, че скоро това няма да й е достатъчно.
„Но още не е дошъл моментът — заключи и затвори очи. — Засега имам предостатъчно. Спокойни дни на труд, добра храна, сън… и без присъствието на Норман Даниълс.“
Вече се унасяше и в ушите й зазвуча песничката, която я приспиваше почти всяка вечер: „Наистина съм Роузи… Роузи Истинската… слушай, искам да ти кажа… че съм туй и още нещо…“
После настъпи мрак, но в него — и то все по-често — вече не я дебнеха кошмари.
ЧАСТ ТРЕТА
ПРОВИДЕНИЕТО
1
Следващата сряда, като слизаха с асансьора след работа, Пам й се стори доста бледа.
— Имам мензис — отвърна тя на Роузи. — Умирам от болка.
— Ще се отбием ли за кафе?
Пам размисли, но поклати глава.
— Иди сама. Единственото, което искам в момента, е да се прибера и да се пъхна в някоя празна спалня, преди другите да се върнат от работа и да се разкикотят. Ще взема нещо и ще поспя няколко часа. Дано да се почувствам добре.
— Ще дойда с теб.
Приятелката й отново поклати глава.
— Няма да идваш! — отсече и за миг на устните й грейна усмивка. — Спокойно ще се оправя и сама, а ти си достатъчно голяма да пиеш кафе и без наставник. Кой знае — може пък да срещнеш някоя интересна личност.
Роузи въздъхна. За Пам някоя „интересна личност“ означаваше мъж с огромни мускули, които изпъкват под тясната фланелка като географски възвишения, но що се отнася до нея самата, тя спокойно можеше да преживее остатъка от дните си и без такава личност. Освен това беше омъжена.
Като излязоха на улицата, сведе поглед към венчалната халка и годежния си пръстен. Доколко този поглед имаше нещо общо с онова, което се случи малко по-късно, тя така и не разбра, но благодарение на него годежният пръстен (за който почти никога не се сещаше) изплува в съзнанието й. Тежеше малко повече от карат и беше почти най-скъпият подарък, който бе получавала от съпруга си, но никога досега не й бе хрумвало, че всъщност пръстенът е неин и тя може да прави с него каквото си поиска.
Изчака автобуса с Пам, въпреки протестите й. Видът й наистина я притесняваше — с това пребледняло лице, тъмни кръгове под очите и болезнени бръчки край устата. Освен това й беше толкова приятно да се грижи за някого, вместо за нея да се грижат. За малко щеше да се качи в автобуса, за да е сигурна, че Пам ще се прибере благополучно, но в крайна сметка мисълта за горещото кафе (а може би и парче пай) се оказа прекалено изкусителна и тя не устоя.
Остана на тротоара и помаха на Пам, когато тя се качи в автобуса и се настани край огромния прозорец. Пам отвърна на поздрава и в този миг автобусът потегли. Роузи постоя на спирката още миг, после се обърна и се запъти по Хичънс Булевар към „Хот Пот“. Неочаквано се върна към първата си разходка из този град. Не помнеше почти нищо — освен страха и това, че се бе загубила — но две фигури изпъкваха в съзнанието й като огромни скали — насред стелеща се на талази мъгла: бременната жена и мъжът с мустаци като на Дейвид Крозби. Особено той. Сякаш и сега го виждаше как се е подпрял на вратата на кръчмата, стиснал халба бира в ръка, и я гледа втренчено. Говори й
(ей, маце, ей маце)
нещо. Тези мисли така я погълнаха — само най-лошите спомени за времена, когато сме се чувствали съвсем объркани, безпомощни и напълно неспособни да се контролираме, имат тази сила — че тя подмина „Хот Пот“ с невиждаш поглед, в който се четеше безкраен ужас. Мъчеше я образът на онзи мъж с бирата, който тогава я изплаши до смърт и който ужасно приличаше на Норман. Не в лице — по-скоро имаше нещо в позата му. Стоеше до вратата, готов да скочи върху нея всеки миг, стига само да покаже, че го е забелязала…
Някой я хвана за ръката и Роузи едва не изпищя. Вдигна глава, очаквайки да види я Норман, я мъжа с тъмночервените мустаци. Но до нея стоеше някакъв младеж в летен костюм.
— Извинявам се, ако съм ви стреснал, по за миг ми се стори, че се каните да се хвърлите под колите.
Тя се огледа и установи, че се намира на кръстовището на Хичънс и Уотъртауър Драйв — едно от най- оживените кръстовища в града, при това на цели три, може би дори четири преки от „Хот Пот“. Колите се носеха по улицата като река от метал. Изведнъж осъзна, че този младеж може би й е спасил живота.
— Б-благодаря ви. Много ви благодаря.
— Няма нищо — отвърна той.
Отсреща светна зелено за пешеходци. Младият мъж любопитно огледа Роузи за последен път, после стъпи па пешеходната пътека и се изгуби в навалицата.
Тя остана на тротоара малко пообъркана, но същевременно изпълнена с безкрайно облекчение, сякаш току-що се събужда от ужасен кошмар.
„Ами да, това всъщност си беше лош сън. Бях съвсем будна и вървях по улицата, но всъщност ми се присъни кошмар, тоест бях потънала в спомени.“
С почуда откри, че с все сила притиска чантата към гърдите си точно както тогава, по време на онова безпаметно лутане преди пет седмици, когато търсеше Дърам Авеню. Преметна дръжката през рамо, обърна се и закрачи обратно по Хичънс Булевар.
Лъскавата търговска част на Хичънс започваше след кръстовището — отсам магазините не бяха големи. Повечето бяха неугледни и някак тъжни. Роузи вървеше бавно и се заглеждаше по магазинчета за дрехи втора ръка, които се опитваха да минат за гръндж-бутици; по витрини с надписи „ИЗБЕРЕТЕ АМЕРИКАНСКОТО“ и „РАЗПРОДАЖБА“, на които бяха изложени обувки; после подмина витрина, отрупана с мексикански или манилски кукли и надпис „Всичко само по $5“; в съседство имаше магазин за кожени
