— Надявам се, защото сте в добри ръце. Не се тревожете, наистина сте в добри ръце. Няма да повярвате, като чуете колко дами точно като вас.

— О, я престанете. Ако се канех да припадам, щях да си купя корсет.

Никога през живота си не бе казвала на мъж подобно нещо — подтекстът си беше съвсем явен — но и никога през живота си не се бе чувствала така… сякаш е в безтегловност, сякаш ходи по въже, а отдолу няма предпазна мрежа. А нима не е прекрасно? Нима това не е най-подходящият завършек за брака й? „Предпочетох камъка — сякаш чуваше гласа му, който тръпне от вълнение и дори сивите му очи като че проблясват влажно. — Защото те обичам, Роуз.“

Едва не се засмя истерично. Напрегна цялата си воля, за да се удържи.

— А струва ли изобщо нещо? Или просто го е купил от първата дрогерия?

Този път златарят дори не посегна към лупата, просто вдигна пръстена срещу светлината.

— Всъщност струва нещо — облекчено отвърна той, сякаш се радваше, че не й готви поредната неприятна изненада. — Камъкът не струва и десет долара, но обковът… може би ще успеете да му вземете двеста долара. Разбира се, аз не мога да ви предложа толкова много — бързо допълни. — Баща ми ще ми прочете конско. Нали, Роби?

— Баща ти винаги ти чете конско — без да се обръща, отвърна мъжът, който бе клекнал пред рафта с книги. — Децата са за това.

Златарят погледна към него, после към Роузи и пъхна пръст в уста преструвайки се, че му се повръща. Не беше виждала тази шеговита гримаса от училище и сега се усмихна. Мъжът с копринения елек също се ухили.

— Мога да ви предложа петдесет долара. Интересува ли ви?

— Не, благодаря. — Тя взе пръстена, огледа го замислено и го уви в чистата кърпичка, която продължаваше да стиска в ръка.

— Проверете и в съседните заложни къщи. Ако някъде ви предложат повече, готов съм да го взема на най-високата цена. Татко постъпва по този начин — и, смятам, с основание. Тя пусна кърпичката в чантата и щракна закопчалката.

— Благодаря ви, но мисля, че ще го задържа.

Усещаше върху себе си погледа на господина, който ровеше сред старите книги — златарят го нарече Роби; при това я гледаше необичайно съсредоточено, но реши да не му обръща внимание. Нека гледа. Това е свободна държава.

— Човекът, който ми подари този пръстен, каза, че струвал колкото чисто нова кола — рече тя. — Представяте ли си?

— Да. — Отвърна й без никакво колебание и Роузи си припомни как я бе успокоил, че се намира в добри ръце, че толкова други дами идват тук и научават неприятната истина за своите съкровища. Подозираше, че този мъж, макар да бе още млад, бе чувал какви ли не вариации на все същата стара песен.

— Вероятно е така. Значи тогава разбирате защо искам да задържа тази дрънкулка. Ако случайно някой ден залитна по някого — дори и само да ми се струва — ще я изровя, за да си я гледам, докато се осъзная.

Замисли се за Пам Хейвърфорд с белезите от шевове по ръцете. През лятото на 1992 година мъжът й се напил и я хвърлил в една стъклена врата. Тя вдигнала ръце да предпази лицето си от стъклата и в резултат на това имаше шестдесет шева на едната си ръка и сто и пет на другата. Само че и до ден-днешен се разтапяше от удоволствие, когато бояджиите и зидарите й подсвиркваха — как се нарича това? Оптимизъм или безмозъчност? Издръжливост или амнезия? В крайна сметка го бе нарекла „синдром на Хейвърфорд“ и не й оставаше нищо друго, освен да се надява да не се разболее и тя от него.

— Както решите, госпожо — отвърна бижутерът. — Все пак съжалявам, че трябваше да ви разочаровам. На мен лично ми се струва, че на това се дължи и лошата става на заложните къщи. Все на нас се пада да казваме на хората, че нещата не са такива, каквито изглеждат. Никой не обича това.

— Не — съгласи се Роузи, — никой, господин…

— Стайнър — представи се той. — Бил Стайнър. А баща ми се казва Ейб Стайнър. Ето ви една визитка.

Подаде й картичка, но тя усмихнато поклати глава.

— Нямам нужда от нея. Приятен ден, господин Стайнър.

Запъти се към вратата, но избра най-далечната пътека, защото възрастният господин се бе изправил и се бе приближил, стиснал в едната си ръка куфарчето, а в другата няколко стари романа. Не знаеше дали той иска да я заговори, но бе напълно убедена, че тя не иска да разговаря с него. В момента изпитваше едно-единствено желание — да излезе от магазина, да се качи на автобуса и да забрави, че изобщо някога е била тук.

Почти не обърна внимание на скулпторките и картините, с рамки и без рамки, които бяха натрупани по прашните рафтове в този край на магазина. Вървеше с изправена глава, но не виждаше почти нищо — точно сега не беше в подходящо настроение за изкуство, било то изящно или не толкова. Но най- неочаквано се закова на място и едва не политна. Като че в първия миг тя самата изобщо не забеляза картината. Сякаш картината забеляза нея.

Картината я привличаше неудържимо; никога не й се бе случвало подобно нещо, но поразителното тук съвсем не бе това — вече повече от месец й се случваха какви ли не странни неща. Не намираше нищо необичайно (поне отначало) в силата, с която й въздействаше тази картина. Причината бе проста: след четиринадесет години брак с Норман Даниълс — време, в което бе живяла напълно изолирана от целия свят — нямаше никаква представа кое е обичайно и кое — не. Често пъти си обясняваше нещата, съдейки единствено по телевизионните сериали и по филмите, на които понякога я водеше той (Норман Даниълс бе готов да гледа всеки филм, в който участва Клинт Истууд). Тъй че реакцията й към картината съвсем не й се стори необичайна. Като говорим за филми — героите в тях все припадат по нещо.

Но всъщност това нямаше никакво значение. Най-важното бе, че картината сякаш я призова, накара я да забрави за пръстена, напълно заличи желанието й да се махне оттук час по-скоро и съвсем изтри от съзнанието й приятното предусещане за облекчението, което ще изпитат отмалелите й крака, като види как Синият автобус спира пред „Хот Пот“ — накара я да забрави всичко. В главата си имаше една-единствена мисъл: „Гледай ти! Нима не е най-прекрасната картина на света!“

Картината беше рисувана с маслени бои и имаше дървена рамка с големина шейсет на деветдесет сантиметра; беше подпряна на спрял стенен часовник и скулптурка на голо херувимче. Наоколо имаше какви ли не други картини (стара цветна фотография на катедралата „Сейнт Пол“; акварелен натюрморт; гондоли призори на Канале Гранде; някаква гравюра, която изобразяваше лов — няколко неописуеми същества преследват невиждани под слънцето твари насред английски ливади), но тя не им обърна почти никакво внимание. Интересуваше я само картината с жената на хълма. Тя не се различаваше особено нито по сюжет, нито по рисунък от хилядите други картини, които се търкалят из заложните къщи, магазинчетата за сувенири и крайпътните битпазари (по целия свят), но изпълваше очите и душата й с онова чудно божествено прозрение, което предизвикват единствено творби, докосващи дълбините на душата ти — песните, които ни карат да се разплачем; разказите, които ни разкриват света през чуждите очи, пък макар и за кратко; стиховете, които ни изпълват с радост, че сме живи; танцът, който ни омагьосва и дори забравяме, че някой ден вече няма да ни има на този свят.

Обзелото я чувство бе толкова ненадейно, толкова пламенно и тъй откъснато от ежедневието й, че в първия миг съзнанието й блокира и тя изобщо не знаеше как да се справи с така неочаквано обзелите я чувства. В този миг бе като автомобил, чиято предавка изведнъж се е изключила и е застанала в неутрално положение — и макар двигателят да се скъсва да ръмжи, машината не се помръдва. После сякаш съединителят зацепи и механизмът отново заработи.

„Сякаш съм си мечтала да имам тази картина в новата си квартира и сигурно затова се развълнувах толкова — предположи Роузи. — Точно такова нещо искам.“

Улови се за тази мисъл с безкрайна готовност и благодарност. Наистина, жилището щеше да се състои от една-единствена стая, но й бяха обещали тя да бъде голяма, да има кухненски бокс и баня. Във всеки