Роузи свали тъмните очила.

— Прощавайте?

Жената се извърна. Наведе глава, а на лицето й беше изписано свирепото изражение на лелка, която е свикнала да й подвикват „дебелана-дебелана-цяла вана“.

— Кво искаш?

— Търся Дърам Авеню № 251 — обясни Роузи. — Някаква организация „Дъщери и сестри“. Бяха ми обяснили как се стига, но предполагам…

— О-о, лесбийската благотворителност? Мразя лизачки. Разкарвай се оттука. Чупка.

С тези думи тя се обърна и все така бавно и церемониално забута количката с дрънчащите кофи по алеята, придържайки го с пухкавата си бяла ръка. Задникът й се поклащаше под избелялата домашна дреха. Като стигна до стълбите пред входа, се обърна назад.

— Не чу ли кво ти казах? Чупка. Преди да съм извикала ченгетата.

Последната дума подейства па Роузи като удар под кръста. Тя сложи тъмните очила и бързо отмина. Ченгета? Не, благодаря. Не искаше да има нищо общо с тях. Въобще. Но като се отдалечи на известно разстояние от дебелата дама, си даде сметка, че се чувства малко по-добре. Поне установи със сигурност, че „Дъщери и сестри“ (известно в някои квартали като „лесбийската благотворителност“) наистина съществува.

Няколко преки по-надолу имаше семейна бакалничка с изложени отпред колелета и надпис ПРЕСНИ КИФЛИ на витрината. Тя влезе, купи си кифла — беше още топла и Роузи се сети за майка си — и попита възрастния мъж зад тезгяха как да стигне до Дърам Авеню.

— Малко сте се отклонили — рече той.

— О, така ли? Колко малко?

— Два-три километра. Елате.

Сложи кокалестата си ръка на рамото й, отведе я до вратата и й показа оживеното кръстовище на съседния ъгъл.

— Това е Диърборн Авеню.

— О Боже, наистина ли? — Роузи не знаеше да плаче ли, да се смее ли.

— А-ха. Само дето голямата Д минава почти през целия град. Виждате ли онова кино, дето е затворено?

— Да.

— Там завивате надясно по Диърборн. До Дърам са петнайсет-шестнайсет преки. Бая ходене е. По- добре да вземете автобуса.

— Ами, май да — отвърна Роузи, макар да не смяташе да се качва на автобус. Вече нямаше монети по двайсет и пет цента, а ако шофьорът настоява за точни пари, щеше направо да зареве с глас. (Мисълта, че старецът на драго сърце би й развалил един долар, изобщо не мина през умореното й и объркано съзнание. )

— И най-сетне стигате до…

— … Елк Стрийт.

— Ама, госпожо! Защо питате, като знаете как се стига?

— Не знам как се стига — отвърна тя и макар че гласът му съвсем не прозвуча грубо, сълзите напираха в очите й. — Нищичко не знам! Щурам се наоколо от часове, уморена съм и…

— Добре, добре, няма страшно, не се горещете, всичко ще се оправи. Слизате от автобуса на Елк. Дърам е на две-три пресечки. Просто е като две и две четири. Имате ли точен адрес?

Тя кимна.

— Чудесно, значи всичко е наред.

— Благодаря ви.

Той измъкна от задния си джоб намачкана, но чиста носна кърпа. Връчи й я с набръчканата си ръка и рече:

— Избършете си лицето, миличка. Като че ли плачете.

Роузи бавно крачеше по Диърборн Авеню, без да обръща внимание на профучаващите по улицата автобуси и почти на всяка пресечка сядаше на скамейките по автобусните спирки да си почине. Главоболието — най-вече от напрежение, че се изгуби — й мина, но краката и гьрбът ужасно я боляха. Отне й цял час да стигне до Елк Стрийт. Зави надясно и запита първия срещнат — млада бременна жена — дали Дърам Авеню е натам.

— Изчезвай — сопна се жената и в миг лицето й доби такова яростно изражение, че Роузи неволно отстъпи.

— Извинете — каза.

— Извинете не извинете, това е. Кой ти дава право да ме заговаряш? Махай се оттука! — викна другата и така стремглаво се втурна покрай нея, че едва не я блъсна в канавката. Роузи я изгледа удивено, после се обърна и продължи нататък.

По Елк вече вървеше едва-едва — на тази улица имаше какви ли не магазинчета, пунктове за химическо чистене, цветарници, деликатесни магазини с щандове на тротоара, книжарници. Беше ужасно изморена и очакваше всеки миг да се строполи на земята. Като стигна Дърам Авеню, се поободри, но съвсем за кратко. Какво й бе казал господин Слоуик, наляво ли да завие, или надясно? Не помнеше. Тръгна надясно — номерата вървяха от четиристотин и петдесет нагоре.

— Нечетни, естествено — промърмори тя и отново се върна.

Десет минути по-късно стоеше пред огромна бяла зидана къща (която наистина плачеше за боядисване), на три етажа, с голяма, добре поддържана ливада отпред. Щорите бяха спуснати. На верандата имаше десетина плетени стола, само че в момента нямаше никого. Никъде не пишеше „Дъщери и сестри“, но на колонката отляво на стълбището висеше табелка № 251. Роузи запристъпва по заградената с колчета пътека към входа.

„Ще те отпратят — прошепна някакъв гласец. — Ще те пратят да си вървиш и ще трябва да се върнеш на автогарата. Тъкмо ще пристигнеш по-раничко и ще си запазиш хубаво местенце на пода.“

Звънецът беше облепен с изолирбанд, а ключалката беше запушена. Отляво на вратата имаше нова- новеничка система за отключваме с магнитни карти, а над нея беше монтиран домофон. Под него имаше надпис: МОЛЯ ПОСЕТИТЕЛИТЕ ДА ПОЗВЪНЯТ И ДА СЕ ПРЕДСТАВЯТ.

Роузи позвъни. Докато обикаляше, си бе намислила няколко начина да се представи, но сега, когато беше вече тук, дори и най-безизкусните и най-елементарните от подготвените фрази се бяха изпарили от главата й. Секундите минаваха, тежки като оловни късчета. Тъкмо посегна да позвъни отново, и от говорителя долетя женски глас. Той звучеше съвършено безизразно и в него се долавяха металически нотки.

— Мога ли да ви помогна?

И макар че мустакатият тип пред „Напръстничето“ я изплаши, а бременната жена я слиса, никой от тях не бе успял да я разплаче. Сега обаче сълзите рукнаха неудържимо.

— Надявам се, все някой може — отвърна Роузи и изтри с ръка мокрите си страни. — Съжалявам, съвсем самичка съм тук, не познавам никого и няма къде да нощувам. Може би не разполагате с никакво място, но дали не може да вляза за мъничко да си почина и ако може да изпия чаша вода?

Тишина. Тъкмо отново се пресягаше към бутона, когато гласът попита кой я изпраща.

— Един човек от „Информация“ на автогарата. Дейвид Слоуик. — После се замисли и поклати глава. — Не, грешка. Питър. Казваше се Питър, не Дейвид.

— Даде ли ви визитка?

— Да.

— Потърсете я, моля.