познава само от телевизията и от вестниците, които съпругът й носеше вкъщи всеки ден.

— Доколкото разбирам, сте напуснали дома си съвсем ненадейно — каза господин Слоуик, — и все пак, докато пътувахте насам, не сте ли мислили какво да правите или къде да отидете, като пристигнете? Съвсем нищо ли не ви е хрумвало?

— Като начало мислех да потърся някой хотел за жени. Съществуват ли все още подобни места?

— Да, знам поне три такива хотела, но дори и в най-евтиния от тях цените са безбожно високи. Тези места са най-вече за заможни дами, които пристигат тук за седмица на пазар или пък на гости на роднини, които не могат да ги настанят у дома.

— О, не знаех. А няма ли общежитие на Асоциацията на младите християнки?

Господин Слоуик поклати глава.

— Затвориха последното през 90-та година. Напълниха се с побъркани и наркомани.

— А вие нямате ли някакво предложение?

Той я измери с поглед, хапейки химикала си — дребен мъж с най-обикновено лице и воднисти очи, който въпреки всичко й обърна внимание и заговори с нея, вместо да я прати по дяволите. „А, и, разбира се, не ми каза да се наведа, за да си поговорим добре.“

На Слоуик май му хрумна нещо. Бръкна в сакото си (поовехтяло готово сако от изкуствена тъкан), порови във вътрешния си джоб и извади визитка. Старателно написа някакъв адрес на лицевата страна. После обърна картичката и постави на гърба поразително голям подпис. Роузи се сети за учителя по американска история в гимназията, който им бе разказвал защо Джон Ханкок изписал името си под Декларацията за независимостта с големи букви. „Та да може крал Джордж да го прочете и без очила“ — казал мъжът.

— Разчитате ли адреса? — попита той, като й подаваше визитката.

— Да. Дърам Авеню 251.

— Добре. Приберете я в чантата си и я пазете. Може би ще ви я поискат. Пращам ви на едно място, наречено „Дъщери и сестри“. То е убежище за малтретирани жени. Почти единствено по рода си. Според онова, което ми разказахте, там ще ви приемат.

— Колко дълго мога да остана при тях?

Сви рамене.

— Зависи от случая, предполагам.

„Значи сега съм случай“ — заключи тя.

Той сякаш прочете мисълта й и се усмихна. Зъбите му далеч не бяха прекрасни, но усмивката изглеждаше съвсем искрена. Потупа я по ръката. Докосването бе непохватно и малко свенливо.

— Ако вашият съпруг ви е нанасял такива жестоки побоища, госпожо Макклендън, навсякъде ще се чувствате по-добре отпреди.

— Да, и аз така смятам. Пък дори и никак да не ми провърви, винаги мога да дойда тук и да спя на пода, нали?

Той се стресна.

— О, не мисля, че ще се стигне дотам.

— Би могло.

Тя кимна към двама бездомни, които спяха върху палтата си на една пейка. Единият бе нахлупил на лицето си мръсна оранжева шапка, за да се скрие от безпощадната светлина.

Слоуик ги погледна и се обърна към нея.

— Няма да се стигне дотам — повтори по-уверено. — Автобусите от градския транспорт спират точно пред главния вход — ако се обърнете наляво, ще видите спирката. Тротоарът е боядисан, така че да съответства на автобусните линии. На вас ви трябва Оранжевата линия, тъй че ще застанете в оранжевата ивица. Разбрахте ли?

— Да.

— Таксата е един долар и шофьорът ще ви поиска точни пари. Иначе малко се сърди.

— Имам дребни.

— Добре. Ще слезете на Диърборн и Елк и ще продължите по Елк до втората пряка… всъщност може би до третата, не помня точно. Както и да е, излизате на Дърам Авеню. Завивате наляво. Къщата е на три- четири преки, но те са къси. Голяма, бяла, зидана постройка. Бих ви казал, че се нуждае от боядисване, но вече може да са я ремонтирали, не зная. Ще запомните ли всичко?

— Да.

— Още нещо. Докато съмне, стойте в чакалнята. Не ходете никъде, дори до спирката на градските автобуси.

— Да, и без друго не смятах да излизам навън.

Събираха й се най-много два-три часа неспокоен сън по време на пътуването с „Континентал Експрес“, тъй че онова, което и се случи, като слезе от Оранжевия автобус, не беше никак чудно — Роузи се изгуби. По-късно стигна до извода, че най-вероятно е тръгнала по Елк Стрийт в противоположната посока, но в сравнение с резултата — почти тричасово лутане из непознат квартал — причината нямаше почти никакво значение. Влачеше се пресечка след пресечка, търсеше Дърам Авеню и все не го намираше. Обувките я убиваха. Кръстът й отмаля. Заболя я главата. Пък и в този квартал далеч не беше пълно с хора като Питър Слоуик — онези, които не я отминаваха с пълно безразличие, я гледаха с недоверие, подозрение или направо с открито презрение.

Недалеч от автобусната спирка забеляза мръсна кръчма на име „Напръстничето“. Прозорците бяха тъмни, рекламите не светеха, а на вратата беше спусната решетка. Когато двадесет минути по-късно се оказа пред същото заведение (едва когато го видя, разбра, че вече е минавала оттук — къщите наоколо бяха досущ еднакви на вид), щорите още бяха спуснати, но рекламите светеха и решетката беше вдигната. На входа се бе подпрял мъж в дочени дрехи с полупразна бирена халба в ръка. Роузи си погледна часовника и установи, че още няма шест и половина.

Сведе глава, така че да вижда мъжа едва с крайчеца на окото си, стисна чантата по-здраво и ускори крачка. Мъжът сигурно знаеше къде се намира Дърам Авеню, но тя нямаше никакво намерение да го разпитва. Имаше вид на човек, който обича да разговаря с хората — особено с жените.

— Ей, маце, ей, маце — извика й той, щом го подмина. Гласът му беше като на робот. И макар никак да не искаше да го поглежда, не се стърпя и го стрелна ужасено през рамо. Косата му бе пооредяла, имаше бледа кожа, по която бемките изпъкваха като неоздравели белези от изгаряния, и тъмночервени мустаци като на морж, с които й напомняше на Дейвид Кросби. По тях имаше бирена пяна.

— Ей, маце, айде да се чукаме. Не изглеждаш никак зле, даже доста добре, готини цици, кво ше кажеш, айде да се чукаме, айде да стоплим кревата, айде да се чукаме, айде под чаршафа, кво ше кажеш?

Обърна му гръб и с усилие продължи да върви спокойно, с приведена глава, като мюсюлманка, която отива на пазар; насили се да не му обръща абсолютно никакво внимание. Ако покаже, че го забелязва, той може да тръгне след нея.

— Ей, маце, айде да се потьркаляме по пода, кво ше кажеш? Айде да си легнем, айде под чаршафа, айде да се чукаме, айде да се чукаме, айде да се чукаме.

Тя сви зад ъгъла и пое дълбоко дъх — сърцето й туптеше бързо и уплашено. До този миг изобщо не се бе сещала за родния си град и своя квартал, но сега ужасът от мъжа пред бара и пълното й объркване — защо трябваше тия къщи да са толкова еднакви, защо? — породиха у нея усещане, подобно на носталгия. Никога не се бе чувствала толкова ужасяващо сама, нито пък така уверена, че всичко ще завърши зле. Струваше й се, че сигурно никога няма да се измъкне от целия този кошмар и това е просто прелюдия към онова, което я очаква отсега нататък. Дори започна да й се струва, че няма никакво Дърам Авеню; че господин Слоуик, който бе толкова мил на вид, е всъщност садистичен перко, на когото му доставя безкрайно удоволствие да обърква още повече загубилите се пътници.

Беше осем и петнадесет — слънцето отдавна вече бе изгряло и денят обещаваше да бъде изключително горещ — когато заговори някаква дебела жена по пеньоар, която стоеше на алеята към къщата си и с бавни отсечени движения редеше празни кошчета за боклук в ниска количка.