(колата)

Младият съпруг и старият вдовец.

(ключовете)

И как става работата? Ами, просто като поръчка на касета на Роджър Уитекър от телевизията. Шутър отива в къщата на Том Грийнлиф, но не с комбито си — о, не, това би било твърде голяма реклама. Той оставя колата си паркирана в двора на Морт Рейни или може би отстрани до къщата. Отива до Том с буика. Заставя Том да се обади на Грег. Вероятно изкарва Грег от леглото, но Грег помни за Том и пристига спешно. Тогава Шутър заставя Том да се обади на Съни Тротс и да му каже, че не се чувства много добре и няма да дойде на работа. Шутър опира отвертка в гърлото на Том и му намеква, че ако не бъде послушен, ще съжалява. Том се оказва послушен… макар че дори Съни, не особено умен и току-що станал от леглото, разбира, че гласът на Том въобще не е същият. Шутър употребява отвертката. И когато пристига Грег Карстерс, той употребява отвертката — или нещо подобно — още веднъж. И…

„Избий това от главата си. Просто лош случай на крещящи съвпадения — това е всичко. Повтори: това… е… ВСИЧКО.“

Беше разумно, но не го убеждаваше. Не беше безукорно. Не задоволяваше.

Морт бързо мина през долния етаж на къщата, несъзнателно скубеше косата си.

„Ами колите? Джипът на Том, пикапът на Грег? Като се прибави буикът и стават три превозни средства — четири, ако се брои и фордът комби на Шутър, а Шутър е само един човек.“

Той не знаеше… но знаеше, че което е достатъчно, е достатъчно.

Когато, отново стигна до телефона, той извади Телефонния указател от чекмеджето и започна да търси номера на градския полицай. Изведнъж спря.

„Едно от тези превозни средства е бил буикът, МОЯТ буик.“

Бавно остави телефона. Опита се да мисли за начина, по който Шутър е могъл да се справи с колите. Нищо не му идваше наум. Беше като да седиш пред компютъра, когато си задръстен за всяка идея — не излиза нищо освен празен екран. Но той наистина знаеше, че не иска да се обажда на Дейв Нюсъм. Още не. Тъкмо бавно се отдалечаваше от телефона, без да се насочва към определено място, когато той иззвъня.

Беше Шутър.

— Отидете там, където се срещнахме онзи ден — каза Шутър. — Повървете малко по пътеката. Вие ми правите впечатление на човек, който може да помисли и за начина, по който старците дъвчат храната си, господин Рейни, но искам да ви дам цялото време, от което имате нужда. Ще се обадя пак следобед. За всеки, на когото се обадите междувременно, отговорността е ваша.

— Какво сте направили? — попита той отново. Този път гласът му беше съвсем без сили, почти шепот. — Какво чудо сте направили?

Но линията вече беше прекъсната.

Той отиде пеша до мястото, където пътеката и пътят се срещаха, мястото, където беше приказвал с Шутър, когато Том Грийнлиф беше имал нещастието да ги види. По някаква причина не му хареса идеята да отиде с буика. Храстите и от двете страни на пътеката бяха утъпкани и образуваха, нещо като неравна пътека. Той слезе с друсане по тази пътека, като знаеше какво ще намери в първата по-голяма група дървета, до която стигне… и наистина го намери. Беше джипът на Том Грийнлиф. Вътре в него бяха и двамата.

Грег Карстерс седеше зад кормилото с отметната назад глава и с отвертка — този път „кръстата“, — потънала до дръжката в челото му, над дясното му око. Отвертката беше от шкафа в килера на Морт. Червената пластмасова дръжка беше силно напукана, не беше възможно да я сбърка.

Том Грийнлиф беше на задната седалка с брадвичка, забита в темето му. Очите му бяха отворени. Около ушите му се беше стекъл изсъхнал мозък. Върху дървената дръжка на брадвичката с изтрити, но все още четливи букви беше написана една дума: „РЕЙНИ“: Беше взета от бараката за инструменти.

Морт стоеше тихо. Обади се синигер. Кълвач изпращаше морзови сигнали по някакъв кух дънер. Освежаващият бриз вдигаше бели гребени на вълните на езерото; водата днес беше с тъмнокобалтов цвят и белите гребени създаваха красив контраст.

Зад него се чу шумолене. Морт се завъртя толкова бързо, че едва не падна — щеше да падне, ако не беше се облегнал на джипа. Не беше Шутър. Беше катеричка. Тя го гледаше с ясна омраза от мястото, на което беше застинала — по средата на стъблото на един клен, ярко блеснал с червения огън на есента. Морт изчака галопиращото му сърце да поспре. Изчака катеричката да се стрелне нагоре по дървото. Сърцето му поспря. Катеричката остана.

— Убил е и двамата — каза той най-сетне на катеричката. — Отишъл е до Том с моя буик. После е отишъл до Грег с джипа на Том, карал е Том. Убил е Грег. После е заставил Том да го докара дотук и е убил и него. И за двамата е използвал мои инструменти. После се е върнал пеша до къщата на Том… а може да е тичал. Изглежда достатъчно силен, за да е тичал. Съни мисли, че гласът на Том е бил променен, и аз знам защо. Когато телефонът на Съни е звъннал, слънцето тъкмо е изгрявало, а Том вече е бил мъртъв. Това е бил Шутър, имитиращ Том. И вероятно е било лесно. Като знам как си пуска музиката, няма начин да не е малко глух. След като е свършил със Съни Тротс, Шутър пак се е качил на моя буик и го е откарал зад къщата. Пикапът на Грег все още е паркиран в собствения му двор, където си е бил през цялото време. И ето как…

Катеричката изтича нагоре по дървото и изчезна в ярко светещите червени листа.

— … ето как е станало — завърши безизразно Морт.

Изведнъж краката му омекнаха. Той направи две крачки нагоре по пътеката, помисли за мозъка на Том, който изсъхваше върху бузите му, и краката му просто поддадоха. Морт падна и светът изчезна за него.

Когато се опомни, Морт се претърколи, седна изтощено и обърна китката си, за да погледне часовника. Показваше два и четвърт, но, разбира се, вероятно беше спрял на това време миналата нощ; той беше намерил джипа на Том късно сутринта и сега не можеше да е следобед. Беше припаднал и, като се имат предвид обстоятелствата, това не беше изненадващо.

Никой обаче не припада за три и половина часа.

Обаче секундната стрелка на часовника му правеше своите равномерни малки кръгове.

„Трябва да е тръгнал, когато седнах, това е.“

Но не беше това. Слънцето беше сменило положението си и скоро щеше да се загуби зад облаците, които изпълваха небето. Цветът на езерото беше избледнял до безжизнено хромово.

И така, беше му прилошало или беше припаднал, а после какво? Е, звучеше невероятно, но май беше заспал. Последните три дни му бяха опънали нервите, а миналата нощ не беше заспал до три часа. Комбинация от умствена и физическа умора. Съзнанието му просто се беше изключило. И…

„Шутър! Боже. Шутър каза, че ще се обади!“

Опита се да стане, падна и изохка от смесено чувство на болка и изненада; левият му крак се подгъна под него. Целият беше изтръпнал, игличките танцуваха лудо. Сигурно беше лежал върху него. Защо не беше дошъл с буика, за Бога? Ако Шутър се обади и Морт не е там, за да вдигне слушалката, този човек може да направи всичко.

Вдигна се отново на крака и този път успя. Но когато се опита да стъпи на левия си крак, той не издържа теглото му и отново го хвърли напред. Почти удари глава в калника на джипа и внезапно видя отражението си в един от тасовете му. В изпъкналата повърхност лицето му изглеждаше като гротескна маска в криво огледало. Поне проклетата шапка беше останала в къщата — ако беше видял и това върху главата си, щеше да закрещи. Не беше в състояние да се сдържи.

Изведнъж си спомни, че в джипа има двама мъртъвци. Те седяха над него вкочанясващи и от главите им стърчаха инструменти.