ризата. С лека изненада откри, че старият пакет „ЛМ“, сега сведен до едничка останала цигара, беше вътре. Запали последната цигара, потръпвайки в очакване на острия вкус. Но не беше лошо. Всъщност почти нямаше вкус… като че ли годините го бяха откраднали.

„Това не е единственото, което са откраднали годините.“

Колко вярно. Няма нищо общо, но е вярно. Запуши и се загледа към пътя. Сега Роджър Уитекър им разказваше със Съни как в пристанището чакал натоварен кораб и че скоро щели да отплуват за Англия. Съни Тротс припяваше последната дума от всеки ред. Не повече — само последната дума. По шосе 23 се движеха коли и камиони. „Форд Рейнджър“-ът на Грег не идваше. Мортън захвърли цигарата си, погледна часовника и видя, че е десет без петнайсет. Разбра също, че Грег, който беше почти религиозно пунктуален, нямаше да дойде.

„Шутър е хванал и двамата.

О, глупости! Не знаеш какво е станало!

Знам. Шапката. Колата. Ключовете.

Правиш прибързани заключения, направо ги измисляш.

Шапката. Колата. Ключовете.“

Той се обърна и тръгна обратно към скелето.

— Мисля, че е забравил — каза той, но Съни не го чу. Той се поклащаше назад-напред, погълнат от бояджийското изкуство и музиката на Роджър Уитекър.

Морт се върна в колата си и потегли. Погълнат от мислите си, не чу как Съни викна след него. Музиката и така щеше да го заглуши може би.

Стигна до къщата си в десет и четвърт, излезе от колата и тръгна към вратата. На средата на пътя се върна и отвори багажника. Шапката беше вътре — черна и неизбежна — като жаба посред въображаема градина. Той я вдигна, този път без много да се колебае как да я хване, затвори с удар багажника и влезе в къщата.

Стоеше в антрето, без да е сигурен какво иска да направи след това… и изведнъж, без всякаква причина, сложи шапката на главата си. Като го направи, потръпна, както човек понякога потръпва, когато глътне голяма глътка алкохол. Но тръпката премина.

А шапката всъщност му ставаше съвсем добре.

Бавно отиде в голямата баня, запали лампата и се намести пред огледалото. Почти избухна в смях — приличаше на мъжа с вилата от онази картина на Грант Ууд5 — „Американска готика“. Приличаше на него, въпреки че човекът от картината беше гологлав. Шапката напълно покриваше косата на Морт, както беше покривала косата на Шутър (ако Шутър въобще имаше коса — това още не можеше да се разбере, макар че Морт предполагаше, че ще разбере със сигурност, когато го види следващия път, тъй като капелата му сега беше у него), и почти докосваше върховете на ушите му. Беше много смешно. Чак да закрещиш.

После неуморимият глас в главата му попита: „Защо я слагаш? На кого мислиш, че ще приличаш? На него?“ — и смехът му престана. Защо си беше сложил шапката, наистина?

„Той е искал ти да си я сложиш“ — каза тихо неуморимият глас.

Да? Но защо? Защо Шутър би искал Морт да сложи шапката му?

„Може би иска ти…“

„Да? — отново подсказа той на неуморимия глас. — Иска да какво?“

Помисли, че гласът си е отишъл, и потърси ключа на лампата, когато той се обади отново.

„… да се объркаш“ — каза той.

Тогава иззвъня телефонът и той подскочи. Гузно смъкна шапката от главата си (малко приличаше на човек, който се страхува, че може да бъде хванат, когато пробва бельото на жена си) и тръгна към телефона, като си мислеше, че може да е Грег и че ще се окаже, че Том е в къщата на Грег. Да, разбира се, точно така е станало — Том се е обадил на Грег, казал му е за Шутър и заплахите му, а Грег е взел стареца в своята къща. За да го предпази. Звучеше толкова правдоподобно, че чак се учуди, че не се е сетил по-рано.

Само че не беше Грег. Беше Хърб Крийкмор.

— Всичко е уредено — каза Хърб радостно. — Мариан се свърза с мене. Тя е сладур.

— Мариан? — попита глупаво Морт.

— Мариан Джафъри от СМЕК! — каза Хърб. — СМЕК? „Сезон за сеитба“? Юни 1980? Разбираш ли тези неща, бели господарю?

— О! — каза Морт. — О, добре! Благодаря, Хърб! Сигурно ли е?

— Да. Ще го имаш утре — истинското списание — не просто ксерокопие от разказа. Пристига с Федералния експрес от Пенсилвания. Имаш ли някакви новини от господин Шутър?

— Не още — каза Морт. Гледаше черната шапка в ръката си. Все още усещаше странния, възбуждащ аромат, който тя излъчваше.

— Е, никакви новини значи добри новини, както казват. Говори ли с местните власти?

Беше ли обещал на Хърб да направи това? Не можеше да си спомни със сигурност, но може и да беше. Във всички случаи най-добре да играе ла сигурно.

— Да. Стария Дейв Нюсъм не беше очарован. Той мисли, че човекът вероятно просто си е правил шега. — Беше направо отвратително да лъже Хърб, но какъв смисъл имаше да му казва истината? Беше прекалено лудо, прекалено сложно.

— Е, влязло ти е в главата. Мисля, че това е важно, Морт — наистина.

— Да.

— Нещо друго?

— Не — но хиляди благодарности. Ти ме спаси. — „И може би, помисли си той, това не е просто фигуративно казано.“

— За мене беше удоволствие. Запомни, че Федералният експрес обикновено доставя право в местната поща. Нали?

— Да.

— Как върви новата книга? Все се каня да попитам.

— Чудесно! — извика сърдечно Морт.

— Е, добре. Отърви се от този човек и се заеми с нея. Работата е спасила много хора, по-добри от тебе или мене, Морт.

— Знам. Всичко най-хубаво на дамата ти.

— Благодаря. Всичко най-хубаво на… — Хърб рязко спря и Морт почти го виждаше как хапе устната си. С разводите се свиква трудно. Казват, че хората след ампутация продължават да чувстват крака, който вече не е там. — … на тебе — завърши той.

— Благодаря — каза Морт — Бъди здрав, Хърбърт.

Той бавно отиде до кея и погледна надолу към езерото. Днес по него нямаше лодки. „Качих се на още едно стъпало, независимо какво друго ще се случи. Мога да покажа на Шутър проклетото списание. Това може и да не го укроти… но може и да може. Той е, луд все пак и човек никога не знае какво ще направят или няма да направят хората от вездесъщото племе на Лудите. В това е техният съмнителен чар. Всичко е възможно.“

Беше дори възможно Грег все пак да си е вкъщи, помисли той — може да е забравил за срещата им при Енорийската палата, а може и да се е случило нещо, абсолютно несвързано с тази работа. С внезапна надежда Морт отиде до телефона и набра номера на Грег. Телефонът звънеше за трети път, когато той си спомни, че миналата седмица Грег му беше казал, че жена му и децата ще прекарат известно време при родителите й. Меган започвала училище догодина и щяло да им бъде по-трудно да ги посещават — така беше казал той.

Така че Грег беше сам.

(шапката)

Както и Том Грийнлиф.