служби в масленокафявите си престилки се засмяха с нея. Морт за момент си пожела да има огромен пистолет като този, който гангстерите носят под спортните си сака от туид. Бум-бам-бум и може би тук щеше да има малко ред. — Идва веднага, Морт.

— Благодаря.

Когато го донесе заедно с препечен хляб и кафе, тя каза с по-нисък глас:

— Чух за развода ти. Съжалявам.

Той поднесе чашата с кафе към устните си с почти спокойна ръка.

— Благодаря, Герда.

— Справяш ли се сам?

— Ами… опитвам се.

— Защото изглеждаш малко отслабнал.

— Много е трудно да се заспи някои нощи. Предполагам, че все още не съм свикнал с тишината.

— Глупости — още не си свикнал да спиш сам. Но един мъж не е длъжен да спи вечно сам, Морт, само защото жена му не е могла да разпознае доброто, когато го притежава. Надявам се, нямаш нищо против, че ти приказвам по този начин…

— Ни най-малко — каза Морт. Но имаше. Помисли си, че от Герда Бауи става долнопробна Ан Ландърс4.

— … но ти си единственият известен писател, който този град притежава.

— Също ни най-малко.

Тя се засмя и го дръпна за ухото. Морт за миг се почуди какво би казала тя, какво биха казали едрите мъже в масленокафявите престилки, ако беше ухапал ръката, която го дръпна за ухото. Беше малко шокиран от това — колко привлекателна му се стори тази идея. Дали приказваха за него и Ейми? Някои от тях сигурно бяха на мнение, че тя не може да разпознае доброто нещо, когато го има, а други — че бедната жена най- накрая й е омръзнало да живее с луд човек и е решила да го напусне, а никой не знаеше точно за какво приказваха или какви намерения са имали той и Ейми, когато са били добре? Разбира се, че приказват за нас, помисли си той отегчено. Любимото занимание на всички. Безкрайни приказки за хора, чиито имена са виждали във вестниците.

Погледна надолу към омлета си и му се отщя да го яде.

Все пак порови в него и успя да набута по-голямата част в гърлото си. Чакаше го дълъг ден. Мненията на Герда Бауи за красотата му и частния му живот не променяха този факт.

Когато свърши, плати за закуската и вестника и излезе от магазина (хората от обществените служби се бяха вдигнали вкупом пет минути преди него, а един от тях поспря, колкото да поиска автограф за племенницата си, която имала рожден ден), беше девет и пет. Поседя малко зад кормилото, колкото да провери пише ли във вестника за къщата в Дери, и намери очерк на трета страница. „ПОЖАРНИ ИНСПЕКТОРИ СЪОБЩАВАТ ЗА ЛИПСА НА УЛИКИ В ПОДПАЛВАНЕТО НА РЕЙНИ“. Самият очерк беше дълъг половин колонка. Последното изречение гласеше: „Не открихме Мортън Рейни, известен с бестселърите си «Момчето на латернаджията» и «Семейство Делакорт» за коментар.“ Това означаваше, че Ейми не им беше дала номера в Ташмор. Много добре. Ще й благодари за това, ако говори с нея по-късно.

Сега беше ред на Том Грийнлиф. Щеше да стигне до Методистката енорийска палата в девет и двайсет. Малко преди девет и половина. Включи буика на скорост и потегли.

Когато стигна до Енорийската палата, в двора имаше паркирана само една кола — древен форд „Бронко“ с ремарке и надпис „СЪНИ ТРОТС БОЯДЖИЙСТВО ОХРАНА ДЪРВОДЕЛСТВО“ на всяка от вратите. Морт видя и самия Съни — нисък мъж към четирийсет, плешив и с весели очи. Покачен на скелето, той боядисваше с широки движения, а колоната зад него свиреше нещо в стил Лас Вегас — Ед Еймс или Том Джонс — във всеки случай някой от онези мъжаги, дето пеят с разкопчани три горни копчета на ризата.

— Здравей, Съни! — извика Морт.

Съни продължи да боядисва с почти съвършен ритъм, докато Ед Еймс, или който там беше, задаваше музикални въпроси — какво е мъжът и какво не е. Това бяха въпроси, които и Морт понякога си беше задавал, макар и без духовата секция.

— Съни!

Съни се заклати. От четката му отхвръкна бяла боя и за един миг Морт помисли с тревога, че той може наистина да падне от скелето. После се хвана за едно от въжетата, обърна се и погледна надолу.

— Ей, господин Рейни — каза той. — Здравата ме стреснахте!

Кой знае защо, Морт си помисли за дръжката на вратата във филма на Дисни „Алиса в страната на чудесата“ и трябваше да потисне силния изблик на смях.

— Господин Рейни? Добре ли сте?

— Да. — Морт преглътна с наведена глава. Трик, който беше научил в църковното училище преди около хиляда години и единственият безопасен начин за потискане на смеха, който беше открил досега. Както повечето добри трикове, които вършеха работа, той му причиняваше болка. — Помислих, че ще паднеш.

— Как не — каза Съни и сам се засмя. После надвика гласа от колоната, който започваше ново пътешествие в дебрите на чувствата. — Том може би щеше да падне, но не и аз.

— Къде е Том? Искам да говоря с него.

— Рано сутринта се обади и каза, че днес не можел да дойде. Казах му, че няма нищо, така и така няма достатъчно работа и за двама ни.

Съни погледна заговорнически надолу към Морт.

— Има работа, разбира се, но този път Том се изсили. Това не е работа за старци. Каза, че целият му гръб се бил схванал. Не ми се вярва. Въобще не звучеше както обикновено.

— В колко часа ти се обади? — попита Морт. Мъчеше се гласът му да прозвучи естествено.

— Рано — каза Съни. — Нямаше шест. Тъкмо се канех да почвам сутрешните си упражнения. Страшно съм редовен. — Съни изглеждаше изключително горд от това. — Разбира се, Том знае в колко ставам и започвам да действам.

— Но не звучеше добре?

— Не. Въобще не приличаше на себе си. — Съни поспря и се намръщи. Погледна така, сякаш особено усилено се опитваше да си спомни нещо. После леко сви рамене и продължи. — Вятърът на езерото вчера беше свиреп. Може би е настинал. Но Том е железен. След ден-два ще бъде в ред. Повече се тревожа, когато се мъчи да ходи по дъските. — Съни показа пода на скелето с четка, като пусна една редица бели капки върху дъските до обувките си. — Мога ли да направя нещо за вас, господин Рейни?

— Не — каза Морт. Под сърцето му се беше свила мека топка от ужас, като топка смачкано платно. — Между другото, виждал ли си Грег?

— Грег Карстерс?

— Да.

— Тази сутрин не съм. Е, разбира се, той е търговец, продава коли — Съни се засмя. — Става по-късно от всички нас, така е.

— Той също трябваше да дойде, за да се види с Том — каза Морт. — Имаш ли нещо против, ако го почакам малко? Може да дойде.

— Добре си дошъл — каза Съни. — Имаш ли нещо против музиката?

— Съвсем не.

— Сега могат да се взимат страшни записи от телевизията. Всичко, което трябва да направиш, е да им съобщиш номера на кредитната си карта. Дори не трябва да плащаш за обаждането. Номерът е осемстотин. — Той се наведе към колоната, после погледна сериозно към Морт. — Това е Роджър Уитекър — каза той с нисък и благоговеен глас.

— А-ха.

Съни натисна бутона. Роджър Уитекър започна да им казва, че имало моменти (той бил сигурен, че те знаят), когато той е отхапвал повече, отколкото можел да преглътне. Това също беше нещо, което беше правил и Морт, без духовата секция. Той тръгна към края на алеята и разсеяно се потупа по джоба на