си; дори по-усилено, отколкото беше мислил за Ейми и Тед и за това, какво трябва да прави с тях, след като ги е открил в леглото заедно в онзи майски ден.
Помисли отново за скоростта, с която Шутър го беше сграбчил и хвърлил към страната на колата.
— Грег?
— Да, Морт.
— Том не е видял и колата? Старо комби, номер от Мисисипи?
— Казва, че не е виждал въобще кола по Езерната алея вчера. Само тебе, бил си застанал на края на пътеката, която слиза до езерото. Помислил, че се възхищаваш на гледката.
„Тогава дали всичко е истина, или е само въображение?“
Отново се замисли за здравата хватка на Шутър, за това как бе стиснал раменете му, за скоростта, с която го беше сграбчил и го беше блъснал в колата.
Ръцете му.
Натискът на ръцете му.
— Грег, изчакай секунда.
— Разбира се.
Морт остави слушалката и се опита да навие ръкавите на ризата си. Не успя да го направи съвсем, защото ръцете му трепереха силно. Вместо това разкопча ризата си, свали я, после протегна ръце. Отначало не видя нищо. После ги извъртя с дланите нагоре, доколкото можеше, и — ето ги, две жълтеещи синини отвътре на всяка ръка, малко над лакътя.
Белезите, направени от палците на Джон Шутър когато той го беше сграбчил и хвърлил към колата.
Внезапно си помисли, че може би разбира, и се уплаши. Но не за себе си. За стария Том Грийнлиф.
28
Вдигна телефона.
— Грег?
— Да.
— Как изглеждаше Том, когато говори с него?
— Беше капнал — каза веднага Грег. — На един глупав старец не му е работа да пълзи по скеле и да боядисва цял ден на студения вятър. На неговата възраст. Изглеждаше готов да падне в най-близкия куп листа, ако не успее бързо да стигне до легло. Разбирам за какво намекваш, Морт, и предполагам, че ако е бил достатъчно изморен,
— Не, не говоря за това. Сигурен ли си, че е било само умора? Може ли да е бил изплашен?
Последва дълга тишина на другия край на линията. Колкото и да нямаше търпение, Морт не я прекъсна. Искаше да позволи на Грег да мисли толкова време, колкото му е необходимо.
— Не изглеждаше така — каза най-после. Грег. — Изглеждаше някак… отнесен. Реших, че е просто обикновена умора, но може и да не е било. Или не изцяло.
— Може ли да е скрил нещо от тебе?
Този път паузата не беше толкова дълга.
— Не знам. Може и да е скрил. Това е всичко, което мога да кажа със сигурност, Морт. Като те слушам, ще ми се да бях приказвал с него по-дълго и да го бях попритиснал малко по-здраво.
— Мисля, че ще е добре да отидем заедно у тях — каза Морт. — Веднага. Беше така, както ти казах, Грег. Ако Том ти е казал нещо друго, може да е било, защото, онзи го е сплашил до смърт. Ще те чакам там.
— Добре. — Гласът на Грег отново звучеше разтревожено. — Но нали знаеш, Том не е от хората, които се плашат лесно.
— Сигурен съм, че някога е било така, но сега Том е поне на седемдесет и пет. Мисля, че колкото повече остарява човек, толкова по-лесно е да го сплашиш.
— Защо тогава аз да не те чакам там?
— Добра идея. — Морт затвори телефона, изля остатъка от уискито в мивката, качи се в буика си и потегли към къщата на Том Грийнлиф.
29
Когато Морт пристигна, Грег беше паркирал пред къщата. Джипът на Том беше пред задната врата. Грег беше облечен с фланелено сако с вдигната яка — вятърът откъм езерото беше доста остър и неприятен.
— Нищо му няма — каза Грег веднага, щом го видя.
— Как разбра?
И двамата говореха тихо.
— Видях неговия джип и отидох към задната врата. Има закачена бележка, пише, че бил имал тежък ден и си легнал рано. — Грег се усмихна и отметна дългата коса от лицето си. — Пише
— Бележката с неговия почерк ли е написана?
— Да. Едрите драсканици на стареца. Няма начин да ги сбъркам. Обиколих и погледнах в прозореца на спалнята му. Вътре е. Прозорецът е затворен, но той хърка толкова силно, че се чудя как не е счупил стъклата. Искаш ли да видиш и ти?
Морт въздъхна и поклати глава.
— Има нещо нередно, Грег. Том ни видя.
Грег кимна.
— Вярвам ти. Колкото повече мисля за това, толкова по не ми харесва начинът, по който звучеше гласът му, когато каза, че като те видял, си бил сам. Имаше нещо… лошо. Ще говоря пак с него утре сутринта. Или пък можем да говорим заедно с него, ако искаш.
— Така ще е най-добре. В колко часа?
— Защо не дойдеш до Енорийската палата към девет и половина. Той ще е изпил две-три чаши кафе — не можеш да му кажеш и дума, преди да е изпил кафето си — и ще го свалим от това проклето скеле за малко. Ще е за негово добро. Става ли?
— Да. Съжалявам, че те забърках в това приключение.
— Няма страшно. Нещо не е наред тук. Много съм любопитен да разбера какво точно.
Морт се върна в буика си, а Грег седна зад кормилото на пикала. Потеглиха в противоположни посоки и оставиха изтощения старец да спи.
Морт обаче не заспа почти до три сутринта. Подскачаше и се търкаляше в кревата, докато чаршафите заприличаха на бойно поле и вече не можеше да ги търпи. Тогава в някакво опиянение отиде до канапето в дневната. Удари глезените си в коварната масичка за кафе, изруга, легна, нагласи възглавниците зад главата си и почти веднага пропадна в черна дупка.
30
Когато се събуди в осем часа на следващата сутрин, той си помисли, че се чувства отлично. Продължи да се чувства така, докато не провеси крака от канапето, за да седне. Тогава изстена силно, почти извика приглушено и за момент замръзна — искаше да може да хване едновременно гърба, коленете и дясната си ръка. Ръката му беше най-зле, така че се задоволи да хване нея. Беше чел някъде, че когато са обхванати от паника, хората могат да извършват действия с почти свръхестествена сила; че без да усещат нищо,
