— Точно така.

— Тогава мисля, че ще отида да вечерям със слънцето на моя живот.

— Звучи добре като идея. Довиждане, Хърб — и благодаря.

— Моля. Ще се опитам да стане до вдругиден. Дий също ти казва довиждане.

— Сигурен съм, че ми казва — нали иска да налее виното — отвърна Морт и двамата затвориха със смях.

Веднага, след като остави телефона на масичката, видението му се върна. Шутър. Имитира полицията с различни гласове. Разбира се, той беше сам и беше тъмно — условия, които раждат видения. Въпреки това не вярваше — поне с разума си, — че Джон Шутър е свръхестествено същество или пък свръхпрестъпник. Ако беше първото, със сигурност щеше да знае, че Мортън Рейни не е извършил плагиатство — поне не точно в този разказ, — а ако беше второто — щеше да си се занимава с обир на банка или нещо друго, а не да се върти в западен Мейн в опит да изстиска разказ от писател, който печели много повече пари с романите си.

Тръгна обратно към дневната с намерение да продължи до кабинета и да седне пред компютъра, когато една мисъл

(поне не точно в този разказ)

го порази и той спря.

Какво означаваше това — не точно в този разказ? Беше ли откраднал някога работа на някой друг?

За пръв път, откакто на прага му се беше появил Шутър с пачката листа, Морт сериозно се замисли над този въпрос. В доста много от рецензиите на книгите му се намекваше, че той всъщност не е оригинален писател; че повечето от работите му се състоят от преразказани приказки. Спомни си как Ейми четеше рецензията на „Момчето на латернаджията“, в която за пръв път се оценяваха ритъмът и четивността на книгата и после се намекваше за известна повторяемост в интригата. Беше казала: „И какво от това? Тези хора не знаят ли, че съществуват само около пет наистина добри разказа, а писателите просто отново и отново ги преразказват с различни герои?“

Самият Морт смяташе, че има поне шест разказа: успех, провал, любов и раздяла, отмъщение, объркана самоличност; търсене на по-голяма власт — и за дявола, и за Бога. Беше разказвал многократно, натрапчиво, първите четири и сега, когато се замисли, „Сезон за сеитба“ обхващаше поне три от тези идеи. Но беше ли това плагиатство? Ако беше, всеки работещ писател по света щеше да бъде виновен в престъпление.

Плагиатството, реши той, е явна кражба. А аз никога през живота си не съм го вършил. Никога.

— Никога — каза той и влезе в кабинета си с вдигната глава и широко отворени очи — като воин, който тръгва към бойното поле. Проседя там следващия половин час и не написа нито дума.

Напразно прекараното време пред компютъра го убеждаваше, че може би идеята вечерята му да се състои от пиене вместо от ядене е добра и той беше на второто уиски с вода, когато телефонът звънна отново. Морт предпазливо се доближи до него, обладан от внезапното желание все пак да си вземе телефонен секретар. Тези машинки имаха поне едно сигурно качество — можеш да прослушваш обажданията и да отделяш приятелите от враговете.

Застана нерешително над телефона. Мислеше колко не обича звуците, които издават съвременните телефони. Едно време те звъняха, дори звъняха радостно. Сега издаваха пронизителен виещ звук, който приличаше на начало на мигренозно главоболие.

„Е, смяташ ли да вдигнеш слушалката, или просто ще стоиш така и ще го слушаш?

Не искам да говоря с него отново. Той ме плаши и ме разярява и не знам кое от двете чувства мразя повече.

Може би не е той.

Може би е.“

Да слуша как тези мисли се въртят в главата му, беше дори по-лошо, отколкото да слуша чуруликащото „бип-йоп“ на телефона, така че той вдигна слушалката и каза дрезгаво „ало“, и все пак не се оказа нищо толкова опасно — само пазачът му Грег Карстерс.

Грег зададе вече познатите въпроси за къщата и Морт отново отговори на всички, разбирайки, че обясненията за такова събитие са подобни на обяснения за внезапна смърт — ако нещо може да те накара да понесеш шока, това е постоянното повтаряне на известни факти.

— Слушай, Морт, най-сетне късно следобед влязох във връзка с Том Грийнлиф — каза Грег и Морт помисли, че гласът му звучи малко странно — малко предпазливо. — Той и Съни Тротс боядисваха Методистката енорийска палата.

— Така ли? И говори ли с него за моя приятел?

— Да, говорих — каза Грег. Гласът му звучеше по-предпазливо от всякога.

— Е, и?

Последва кратка пауза. После Грег каза:

— Том мисли, че сигурно си объркал дните.

— Объркал съм дните?… Какво искаш да кажеш?

— Ами — Грег сякаш се извиняваше, — той казва, че наистина е минал по Езерната алея вчера следобед и те е видял — каза, че ти е махнал и ти си му махнал. Но, Морт…

— Какво? — Но той вече знаеше какво.

— Казва, че си бил сам — завърши Грег.

В продължение на една безкрайна секунда Морт не каза нищо. Не се чувстваше в състояние да каже каквото и да било. Грег също не казваше нищо — даваше му време да помисли. Том Грийнлиф, разбира се, не беше младеж — беше по-стар от Дейв Нюсъм поне с три, а може би и с шест години. Но не беше и изкуфял.

— Господи — каза най-сетне Морт. Говореше много тихо. Истината беше, че просто не му стигаше въздух.

— Моето мнение — каза Грег неуверено — е, че може би Том нещо се е объркал. Знаеш, че той не е съвсем…

Младеж — довърши Морт. — Знам. Но ако има някой в Ташмор с по-добро око за непознатите от Том, то аз не знам кой е. Той цял живот е помнил непознатите, Грег. Това е нещо, което пазачите правят, нали? — За миг се поколеба, после избухна: — Той гледаше към нас! Гледаше към нас двамата!

Внимателно, като че ли само се шегуваше, Грег каза:

— Сигурен ли си, че не си сънувал този човек Морт?

— Дори не съм се замислял — каза Морт бавно. — До този момент. Ако нищо такова не се е случвало и аз ходя да разправям на хората, че се е случило, смятам че това значи, че съм луд.

— О, въобще не казвам това — каза бързо Грег.

— Аз го казвам — отвърна Морт. И си помисли: „Но може би точно това иска той. Да накара хората да мислят, че съм луд. И може би в края на краищата, да направи това, което мислят хората, истина.

О, да. Точно така. И той се е наговорил със стария Том Грийнлиф, за да свърши работата си. Всъщност вероятно Том е бил този, който е отишъл в Дери и е подпалил къщата, докато Шутър си е стоял тук и е убил котката — така ли е?

Помисли за това. Наистина ПОМИСЛИ. Беше ли той там? Беше ли НАИСТИНА?“

Така че Морт се замисли. Замисли се по-усилено, отколкото въобще беше мислил за нещо през живота