трябва да признаеш, че беше така. Може понякога като сте говорили, да е хлъцнал, да се е уригнал, или да си е бръкнал в ухото. Но вземаше работата си присърце, със всичките й проблеми. Случваше се и аз да бъда един от тези проблеми. Веднъж, когато не можах да се справя с поръчките на един мотел в Крагър Плаца, той ме притисна до вратата. Ти не си като него. Синята Панделка е долнопробна играчка за теб, Стийв. Ти пет пари не даваш за мен. Ти се интересуваш единствено от хода на собствената си кариера. Тъй че не ми излизай с тези глупости за служителя. Не се преструвай, че си ми оказал доверие, и аз съм не съм го оправдал.
Ако лицето на Орднър бе само маска, то по нея не се появи и пукнатина. Изражението му продължаваше да говори за сдържана болка и нищо повече.
— Вярваш ли си? — запита Орднър.
— Да. Ти се интересуваш от Синята Панделка само доколкото тя влияе на положението ти в корпорацията. Тъй че, нека престанем с преструвките. — Той плъзна оставката си по стъклото върху бюрото.
Орднър отново поклати леко глава:
— А какво ще кажеш за хората, които нарани, Барт? Малките хора. Да забравим всичко друго, но ти заемаше важен пост. — Той изглежда претегляше думите си. — Какво ще кажеш за хората в пералнята, които ще останат без работа, тъй като няма да могат да се прехвърлят в нов завод?
Той се изсмя рязко и каза:
— Един гаден кучи син, това си ти. Качил си се твърде високо, за да можеш да видиш до долу.
Орднър почервеня и внимателно каза:
— Би било добре да се изясниш, Барт.
— Всеки един от работниците в пералнята, от Том Грейнджър до Полак в перачното, има застраховка за безработица. И тя си е негова. Той сам си я плаща. Ако ти е трудно да схванеш това понятие, приеми го за допълнителен разход. Като обяд с четири, вместо с две питиета, в Шератън.
Ужилен, Орднър каза:
— Това не са никакви пари, и ти го знаеш.
— Един гаден кучи син, това си ти — повтори той.
Орднър сключи ръцете си в един двоен юмрук. Напомняха за ръцете на дете, което за наказание трябваше да казва молитвата си преди сън до леглото си:
— Мисля, че прекаляваш, Барт.
— Не, не прекалявам. Ти ме извика тук. Ти поиска да ти обясня. Какво искаше да чуеш? Съжалявам, сбърках, ще се поправя? Не мога да ти го кажа. Не съжалявам. И няма да се поправям. И ако съм сбъркал нещо, то е само между мен и Мери. И тя никога няма да разбере това, сигурен съм. Нима ще ми кажеш, че съм навредил на корпорацията? Мисля, че дори ти не си способен да изречеш такава лъжа. След като една корпорация достигне определени мащаби, нищо не може да й навреди. Може би само божията воля. Когато нещата вървят добре, тя вади огромни печалби, когато времената са лоши, тя просто печели, а когато всичко се обърне с главата надолу, получава данъчни отчисления. Сега вече знаеш.
— Ами какво ще стане с тебе? С Мери? — каза Орднър внимателно.
— Теб не те е грижа и за това. За теб това е просто начин, по който смяташ, че можеш да ми повлияеш. Нека те попитам нещо, Стийв? От това ще те заболи ли? Ще ти намалее ли заплатата? Годишният дивидент? Пенсионният фонд?
Орднър поклати глава:
— Върви си вкъщи, Барт. Ти не си на себе си.
— Защо? Защото говорим за теб, а не само за пари?
— Ти си се побъркал, Барт.
— Не знаеш защо — каза той като стана и постави юмруци на покритото със стъкло бюро на Орднър. — Бесен си, но не знаеш защо. Някой сигурно ти е казал, че в подобна ситуация трябва да си бесен. Но не знаеш защо.
Орднър повтори внимателно:
— Ти си се побъркал.
— Така е, по дяволите. Но какво става с теб?
— Върви си вкъщи, Барт.
— Ей сега ще те оставя на мира, както и искаш. Отговори ми само на един въпрос. За миг, престани да бъдеш служител на корпорацията и ми отговори на един въпрос. Държеше ли на всичко това? Значеше ли то нещо за теб, или не даваше и пет пари?
Орднър го погледна и остана загледан в него доста време. Градът се простираше зад него като кралство от кули, обгърнати в сивота и мъгла.
— Не — каза той.
— Добре — каза той меко. Погледна Орднър без злоба. — Не съм го направил, за да прекарам теб. Или пък корпорацията.
— Тогава защо? Аз отговорих на твоя въпрос. Сега ти отговори на моя. Можеше да подпишеш за завода в Уотърфорд. Оттам нататък, някой друг щеше да има грижата. Защо не го направи?
— Не мога да ти обясня — каза той. — Вслушах се в себе си. Но там, отвътре, хората говорят на друг език. Ако се опиташ да го кажеш на глас, излиза по-тъпо и от най-големите глупости, които си чул. Но това бе правилното решение за мен.
Орднър го гледаше твърдо:
— А Мери?
Той замълча.
— Върви си, Барт — каза Орднър.
— Какво искаш, Стийв?
Орднър разклати глава, губейки търпение.
— Приключихме, Барт. Ако искаш да поприказваш с някой, иди на бар.
— Какво искаш от мен?
— Единствено да напуснеш тази стая и да отидеш вкъщи.
— Какво искаш от живота тогава? Какво те крепи?
— Върви си, Барт.
— Отговори ми! Какво искаш? — той впи поглед дълбоко в Орднър.
Орднър му отговори тихо:
— Искам, каквото искат всички хора. Върви си, Барт.
Той излезе, без да поглежда назад. И повече не се върна там.
Докато стигне до „Коли втора ръка Маглиоре“, навън вече валеше силен сняг и повечето от колите бяха включили фаровете си. Чистачките пред него махаха равномерно напред-назад, а извън обсега им разтопеният сняг се стичаше по предното стъкло на колата, подобно на сълзи.
Той паркира колата отзад и отиде до офиса. Преди да влезе, разгледа за момент призрачното си отражение в стъклото на вратата и избърса тънката розова кора, събрала се на устните му. Срещата му с Орднър го бе разстроила повече, отколкото бе допускал. Бе взел шише пептобисмол от една аптека и по пътя насам го бе пресушил наполовина. Сигурно една седмица няма да мога отида по нужда, Фред. Но Фреди го нямаше. Може би бе отишъл да види роднините на Монохан в Бомбай.
Жената зад сметачната машина му хвърли странна, изпълнена с догадки усмивка и му махна да влиза направо.
Маглиоре бе сам. Четеше
— От зле,
— Да — каза той, без да знае с какво точно се съгласява. Чувстваше се неловко и не бе напълно сигурен, че Маглиоре си спомня кой точно стоеше пред него. Какво трябваше да каже?
