— Не можеш да си го изкарваш на вестоносеца, заради новината, която ти носи — каза тя и се вгледа в Джон Ченсълър с неспокойни, невярващи очи.
— Права си — каза той и си помисли:
Фреди само му каза да не си го изкарва на вестоносеца, заради новината, която му носи.
Известно време гледаха новините умълчани. Реклама на нови хапчета против настинка — двама мъже, чиито глави бяха се превърнали в блокове лед. Когато единият взе хапчето против настинка, сиво-зеленият куб лед стегнал главата му започна да се разпада парче по парче.
— Настинката ти, изглежда е попреминала — каза той.
— Да. Барт, как се казва агента по недвижимите имоти?
— Монохан — автоматично отговори той.
— Не, не този, от който купувате завода. Този, който продава къщата.
— Олсен — каза той на момента, изваждайки едно име от вътрешното си кошче за смет.
Новините пак започнаха. Съобщаваха за Давид Бен-Гурион, който щеше да се присъедини към Хари Труман в този велик Секретариат на небето.
— Как я кара Джак там? — запита тя изведнъж. Искаше да й каже, че на Джак там изобщо не му харесва, но се чу как отговаря:
— Добре, май.
Джон Ченсълър закри новините с някакво смешно съобщение за летящи чинии над Охайо.
Легна си в единайсет и десет и този кошмарен сън трябва да е започнал почти веднага, защото като се събуди дигиталният часовник показваше 11:22. Сънувал бе, че стои на ъгъла на ул. „Венер“ и ул. „Райе“ в Нортън. Стоеше точно под табелата с името на улицата. Надолу по пътя, пред една сладкарница, розов автомобил с рога на канадски елен на капака, току-що бе паркирал. Деца побягнаха натам от веранди и дворове.
От другата страна на пътя, голямо черно куче бе вързано с верига за перилата на външната стълба на някакъв неизмазан блок. Малко момченце вървеше към него уверено.
Той се опита да извика:
Кучето се хвърли нагоре, катапултирайки от задните си крака като стрела. Момчето изпищя и залитна назад с ръце на гърлото. Когато се обърна, кръвта шуртеше измежду пръстите му. Беше Чарли.
Тогава и се събуди.
Сънищата. Проклетите
Синът му бе починал преди близо три години.
28 ноември, 1973 г.
Когато стана на другата сутрин, навън валеше сняг, но докато стигне до пералнята, снегът бе почти спрял. Том Грейнджър, по риза, изтича откъм завода, като дъхът му излизаше на къси облачета пара в студения въздух. По лицето му разбра, че предстоеше тежък ден.
— Лоши новини, Барт.
— Много лоши ли са?
— Достатъчно лоши. Джони Уокър е катастрофирал на път от Холидей Ин насам при първия си курс. Някакъв понтиак занесъл на червено на светофара на Дийкмън и го ударил точно по средата. Късмет — той спря за малко и погледна безцелно към вратата, където се товареше прането. Там нямаше никой. — Ченгетата казват, че Джони бил зле.
— Исусе Христе.
— Пристигнах там петнайсет или двайсет минути по-късно. Нали знаеш кръстовището…
— Да, да, коварно е. Том поклати глава:
— Ако не беше толкова ужасно, можеше да ти се досмее. Все едно някой е хвърлил бомба в текстилен магазин. Чаршафите и хавлиите от Холидей Ин са пръснати навсякъде. Хора наоколо крадяха от тях, мамка им, можеш ли да повярваш? Камионът… Барт, от вратата на кабината на шофьора не бе останало нищо. Беше направена на пихтия. Джони е изхвръкнал.
— В Сентръл ли е откаран?
— Не, в Сейнт Мери. Джони е католик, не помниш ли?
— Искаш ли да дойдеш с мен дотам?
— По-добре да остана. Рон вече вдига пара защо бойлерът няма налягане — той сви рамене неудобно. — Нали го знаеш Рон. Работата да не спира.
— Добре.
Той се качи обратно в колата си и пое към, болницата Сейнт Мери. Господи, от всички точно на Джони Уокър да се случи. Той бе единственият, освен него, който работеше в Синята Панделка от 1953-а насам — всъщност той бе започнал още през 1946-а. Една мисъл злокобно заседна като топка в гърлото му. От вестниците знаеше, че удължението на 784 щеше почти да извади от употреба опасното кръстовище на Дийкмън.
Името му, всъщност, не бе Джони. Казваше се Кори, Еверет Уокър — виждал го бе на достатъчно работни карти за да го запомни. Но всеки го знаеше като Джони. дори и преди двайсет години. Жена му бе починала през 1956-а по време на ваканция във Вермонт. От тогава живееше с брат си, който караше кола за смет към общината. Десетки работници в пералнята наричаха Рон „Каменоломната“ зад гърба му, но само Джони му го казваше в лицето, и то, без да си изпати за това.
Той си помисли: Ако Джони умре, ще остана най-старият работник в пералнята. С рекорден двайсетгодишен трудов стаж. Не е ли смешно, Фред?
Фред не бе на това мнение.
Братът на Джони седеше в чакалнята на крилото за спешни случаи. Беше висок мъж с чертите на Джони, загорял, облечен с тъмнозелени работни дрехи и черно платнено яке. Въртеше в ръце зеленото си кепе между коленете си и гледаше в пода. Той вдигна поглед при звука на стъпките му.
— От пералнята ли сте? — запита той.
— Да. Вие трябва да сте… — Той не очакваше да се сети за името му, но все пак го направи. — Арни, нали?
— Да, Арни Уокър — той поклати бавно глава. — Не знам, г-н…
— Доус.
— Не знам, г-н Доус. Видях го в залата за преглед. Доста зле ми се видя. Пък и вече не е млад. Зле изглеждаше.
— Съжалявам много — каза той.
— Гадно кръстовище е там. Не е бил виновен и другият. Той просто е занесъл в снега, Не го обвинявам. Казват, че си счупил носа, но само толкоз. Странно как свършват тези неща.
— Да.
— Спомням си веднъж, карах един кран към Хемингуей, през шейсет и някоя, и на пътя към Индиана, видях…
Външната врата се отвори с трясък и в чакалнята влезе свещеник. Той отърси снега от обувките си и се забърза напред, почти тичешком. Арни Уокър го видя, очите му се разтвориха още повече и придобиха блясъка на шока. От стегнатото му гърло му излезе кратко, подобно на вой, стенание и той се опита да се изправи на крака. Той сложи ръка на рамото на Арни и се опита да го задържи.
— Господи! — извика Арни. — Той беше взел разпятието, видяхте ли го? Той идва да му даде последно причастие… а може и вече да е мъртъв. Джони…
В чакалнята имаше и други хора: момче на десет — петнайсет години със счупена ръка, възрастна жена с ластичен колан на единия си крак, мъж с палец увит в огромен бинт. Те погледнаха към Анди и после отново, нарочно заразлистваха списанията си.
