— Защо Д? — запита той.

— Джордж.

Той отвори портфейла и разхвърли съдържанието му по масата като пасианс.

Четирийсет и три долара на по двайсетачки и по един.

Кредитни карти: Шел, Суноко, Арко, Грантс, Сиърс, Магазини Керис, Америкън експрес.

Шофьорска книжка. Социална осигуровка. Карта за кръвна проба — група А, резус положителен. Карта за библиотеката. Пластмасово албумче. Фотокопие от акта му за раждане. Няколко стари фактури, някои почти прокъсани по прегъвките. Разписки за внесени суми по разплащателни сметки, някои още от юни.

— Що за човек си ти? — попита Маглиоре раздразнен. — Никога ли не си чистиш портфейла? Ако така го товариш, след година ще натежи като гира.

— Не обичам да хвърлям неща — сви рамене той. Той се замисли колко странно бе, че се бе ядосал от това, че Маглиоре го бе нарекъл лайно, а сега критиките към портфейла му изобщо не го притесняваха. Маглиоре отвори албумчето, което бе пълно със снимки. Най-отгоре бе Мери, със затворени очи и изплезен език. Стара снимка. Тогава тя бе по-слаба.

— Това жена ти ли е?

— Да.

— Сигурно е хубава, когато не й завират фотоапарат в лицето.

Той обърна на друга снимка и се усмихна.

— Синът ти, а? И аз имам един, долу-горе на същата възраст. Удря ли бейзболната топка? Прас! Сигурно.

— Да, това е синът ми. Почина преди време.

— Лошо. Нещастен случай?

— Тумор в мозъка.

Маглиоре кимна и погледна и другите снимки. Отрезки от календара на изминалото време: къщата на ул. Крестолън Уест; той и Том Грейнджър в перачното; той на сцената на конгреса на обществените перални в страната в годината, когато се проведе в града (той бе представил най-важния оратор), печено барбекю в задния двор, до него — той, изправен с шапка на готвач и с престилка, на която пише: ТАТКО ГОТВИ, МАМА ГЛЕДА.

Маглиоре остави албумчето на бюрото, събра кредитните карти на куп и ги подаде на Менси.

— Направи им по едно ксерокопие — каза той. — И вземи една от разписките за внесените пари. Жена му сигурно ги държи всички под ключ, също като моята — засмя се Маглиоре.

Менси го погледна недоверчиво:

— Ще тръгнеш да правиш бизнес с този пикльо?

— Не го наричай пикльо, че кой знае вече какво ще направи — той се засмя леко, но смехът му спря подозрително рязко. — Ти, Пити, си гледай своята работа. Не ме учи на моята.

Менси се засмя, но излезе с тежка походка. Маглиоре изчака докато вратата се затвори.

— Путка — каза той. — Божичко, пък аз си мислих, че вече са ме наричали с всички възможни имена.

— Защо ще преснима кредитните ми карти?

— Разполагаме с част от един компютър. Никой го няма целия. Използваме го всеки по малко. Ако знаеш нужните цифри, можеш да източиш паметта на над петдесет фирми, които въртят бизнес в града. Така ще те проверя. Ако си ченге, ще разбера. Ако тези кредитни карти са фалшиви, пак ще стане ясно. Ако са истински, но не са твои — пак. Но ти ме убеди. Мисля, че си чист. Путка — той поклати глава и се засмя. — Вчера ли беше понеделник? Господине, голям късмет извади, че не ми викна тази дума в понеделник.

— Мига ли да ти кажа какво искам да купя сега?

— Можеш и ако си ченге с шест микрофона по тебе, пак няма да можеш да ме докоснеш. На това му викат капан. Ще дойдеш пак утре. Същото време, същото място. Тогава ще ти кажа дали искам да ми кажеш нещо. Дори и да си чист, може пак нищо да не ти продам. И знаеш ли защо?

— Защо?

Маглиоре се засмя:

— Защото мисля, че си мръднал. По магистралата — на три колелета. Летиш на автопилот.

— Защо мислиш така? Защото те нарекох путка ли?

— Не — каза Маглиоре. — А защото ми напомняш за нещо, което ми случи, когато бях на годините на сина си. Имаше едно куче в квартала, където израснах. Кухнята на ада, в Ню Йорк. Беше преди Втората световна война, по време на Депресията. Та един мъж там, Пиази, имаше този черен, женски мелез, Андреа, но всички му викаха просто кучето на г-н Пиази. Той го държеше вързано през цялото време, макар това куче никога да не бе ухапало някой, никога, докато не настъпи онзи августовски ден. Трябва да е било 1937-а. Нападна едно хлапе, което бе дошло да го погали и детето остана в болница цял месец. С трийсет и седем шева на врата. Но аз знаех, че това щеше да стане. Това куче стоеше на онази ми ти жега по цял ден, всеки ден, цяло лято. Към средата на юни то спря да вири опашка, когато децата идваха да го галят. После започна и да обелва очи. Към края на юли, ако някое хлапе го потупаше, то вече ръмжеше тихо. Когато това стана, спрях да галя кучето на г-н Пиази. А момчетата само това и чакаха: „Кво става, бе, Сали? Ти май си един пъзльо, а?“ Казах им, че не съм пъзльо, но не съм и глупак. Кучето бе станало опасно. А момчетата продължиха: „Опасно — глупости. Това куче никога не е ухапало никого. Не би ухапало и бебе, ако си сложи главата в устата му.“ Но аз им казах: „Вие го галете, никой не ви пречи.“

Аз обаче няма. А те продължиха да подвикват: „Сали е пъзльо. Сали е момиче. Сали иска мама до го води за ръка край кучето на г-н Пиази.“ Нали знаеш как правят децата.

— Зная — каза той. Менси се беше върнал с кредитните карти и стоеше до вратата, заслушан.

— И един от тези хлапаци, който крещеше най-силно, накрая си го получи. Луиджи Бронтичели, беше името му. Добро еврейче, като мен. — Маглиоре се засмя. — Отиде да потупа кучето на г-н Пиази в онзи горещ ден през август, когато можеше на тротоара яйце да изпържиш и оттогава не е продумал една дума. Не може да шепне дори. Сега има бръснарница в Манхатън и му викат Луиджи Шепота.

Маглиоре му се усмихна:

— Ти ми напомняш за кучето на г-н Пиази. Не си заръмжал още, но, ако някой те потупа, ще обелиш очи. А да въртиш опашка, отдавна си спрял. Пийт, дай му нещата.

Менси му подаде картите.

— Ела утре и пак ще поговорим — каза Маглиоре. Гледаше го как слага нещата си обратно в портфейла. — И наистина трябва да разчистиш тези боклуци. Повреждат портфейла.

— Ще ги разчистя, няма страшно — каза той.

— Пийт, изпрати човека до колата му отвън.

— Разбира се.

Вратата бе отворена за него и той бе тръгнал да излиза, когато Маглиоре извика зад него:

— А знаеш ли какво стана с кучето на г-н Пиази, господине? Закараха го до пандиза и там свърши, в газовата камера.