видове храна за душата. Деца играеха на куц крак по начертани с тебешир тротоари. Видя и един сводник да спира колата си — огромен розов Кадилак Елдорадо — пред анонимен блок апартаменти. Мъжът бе с ръста на Уилт Чембърлейн7 и също чернокож, с бяла плантаторска шапка, млечно бял костюм със седефени копчета и черни лачени обувки с огромни златни катарами отстрани. В ръка носеше бастунче от малака с голяма топка от слонова кост на върха. Завъртя се бавно и величествено край предницата на колата, където се издигаха чифт рога на канадски елен. На сребърна верижка около врата му висеше малка сребърна лъжичка, който проблясваше на слабото есенно слънце. Той наблюдаваше негъра в огледалото си за обратно виждане, докато децата го наобиколиха, Очаквайки бонбони.
Девет пресечки по-надолу, блоковете отстъпваха място на обрулени, пусти полета, на места още меки и блатисти. Между издатините тук и там мазната вода в спокойните локви отразяваше цветовете на хиляди мъртви дъги. На ляво, близо до хоризонта, той видя как самолет кацаше на градското летище.
Вече бе на път 16 и преминаваше от района на града в предградията му. Подмина ресторантите на Макдоналдс, Шейки, Пържолите на Нино. Премина край мотелите „Млечна феерия“ и „Спрялото време“, и двата затворени по това време на годината. Подмина кино-паркинга на Нортън, където на афиша пишеше:
Подмина и една зала за боулинг и един автомобилен полигон, също затворени до пролетта. Бензиностанции — две от които бяха с окачен надпис: СЪЖАЛЯВАМЕ, НЯМА БЕНЗИН. Имаше още четири дни, докато градът получи лимита си бензин за декември. Потърси в себе си, но не можа да намери никаква жалост за страната, потъваща в тази криза, която напомняше все повече на научна фантастика — страната бе лочила ненаситно бензин твърде дълго, за да заслужи сега съжалението му — но съжаляваше малките хора, останали с пръсти, прискрипани от затръшнатата врата.
След още километър — два, той бе пред „Коли втора ръка Маглиоре“. Не знаеше какво точно бе очаквал, но се почувства разочарован. Всичко му напомняше за долнопробен, зле прикрит бар от времето на сухия режим. Колите бяха наредени на паркинга с лице към пътя и под знамената — червени, жълти, сини и зелени — веещи се по отпуснатите въжета, провиснали между лампите, които щяха да осветяват стоката през нощта. Цени и коментари бяха изписани със сапун по прозорците: $795 ВЪРВИ ДОБРЕ! или $550 СУПЕР ПРЕВОЗ! А на един прашен стар Валиънт с изпуснати гуми и спукано предно стъкло пишеше: $75 СПЕЦИАЛНА МЕХАНИКА!
Продавач в сивозелена престилка кимаше и се усмихваше нерешително, докато някакво младо момче в червено копринено сако му говореше нещо. Двамата стояха до един син Мустанг с пробити ламарини. Момчето каза нещо ядосано и удари с длан шофьорската врата. Посипа се облак ръжда. Продавачът сви рамене и продължи да се усмихва. Мустангът си стоеше на мястото и продължаваше да остарява.
В средата на паркинга имаше гараж, комбиниран с офис. Той паркира и излезе от колата си. В гаража имаше повдигач и един стар Додж с огромни перки на задните калници стоеше, издигнат над земята. Някакъв механик излезе изпод него, държейки подобно на жезъл ауспухово гърне в омазнените си ръце.
— Ей, тук не можете да паркирате, господине. Това ни е точно на пътя.
— Къде мога да паркирам?
— Оставете я отзаде, ако ще ходите в офиса.
Той закара форда отзад, пропълзявайки внимателно по тесния проход, оставен между ламарините на гаража и строените в редица коли. Паркира зад гаража и излезе. Вятърът, силен и режещ, го накара за миг да се олюлее на краката си. Парното на колата бе отпуснало лицето му и сега трябваше да присвива очи, за да не започнат да сълзят.
Отзад имаше и автомобилно гробище. Простираше се върху декари земя и само площта смайваше окото. Повечето от колите бяха с обрани части и сега лежаха изкорубени върху осите си, като жертви на някаква ужасна чума, твърде заразни дори за да бъдат довлечени до трапа си. Решетки и дупки от предни фарове го наблюдаваха съсредоточено.
Той мина отпред. Механикът монтираше гърнето. Отворена бутилка кола бе закрепена върху купчина гуми вдясно от него.
— Тук ли е г-н Маглиоре? — извика му той. Винаги, когато се обръщаше за нещо към майстори по колите, се чувстваше като идиот. Бяха минали двайсет и четири години, откакто бе купил първата си кола, а пред тях продължаваше да се чувства като пъпчив тийнейджър.
Механикът погледна през рамо, като продължаваше да върти френския си ключ:
— Да, и той, и Менси. И двамата са в офиса.
— Благодаря.
— Нищо.
Той влезе в офиса. Стените бяха имитация на чам, а подът бе покрит с балатум на размазани червени и бели квадрати. Имаше два стари Стола и купчина разпокъсани списания между тях —
— Извинете.
— Да — вдигна тя поглед.
Прииска му се лудо да й каже: Идвам да видя Едноокия
Вместо това, той каза:
— Имам среща с г-н Маглиоре.
— Така ли? — тя го изгледа внимателно за момент и после запрелиства късовете хартия край машинката си, докато извади един от тях.
— Г-н Доус? Бартън Доус?
— Точно така.
— Влизайте направо — тя разтегна устни в усмивка и веднага започна да чука по машинката си.
Чувстваше се много напрегнат. Те знаеха, разбира се, че ги бе изиграл. Тук се въртеше привидно някакъв бизнес с коли и още нещо; поне това му бе станало ясно от снощния разговор с Менси. И те се досещаха, че той знае това. Може би, щеше да е по-добре, в този момент да излезе през вратата и да подкара форда като луд към офиса на Монохан, за да го хване, преди да е заминал за Аляска, Тамбукту или където и да е.
Най-сетне, каза Фреди. Човекът показва малко здрав разум.
Но въпреки Фреди, той отиде до вратата, отвори я и влезе във вътрешния офис. Вътре имаше двама души. Единият, на бюрото, бе дебел и носеше силни очила. Другият бе тънък като бръснач и бе облечен в червеникавооранжево сако, което му напомни за Вини. Той се бе навел над бюрото. Двамата разглеждаха каталог на Джей Си Уитни и вдигнаха поглед при влизането му. Маглиоре се усмихна от бюрото си. Зад диоптрите очите му изглеждаха огромни и размазани като жълтъци на яйца.
