— Г-н Доус?

— Точно така.

— Радвам се, че успяхте да се обадите. Бихте ли затворили вратата?

— Да.

Той я затвори. Когато се обърна, Маглиоре вече не се усмихваше. Менси също. Те просто го гледаха, а температурата в стаята изглежда бе спаднала с двайсет градуса.

— Така — каза Маглиоре. — Какви са тия номера?

— Исках да говоря с вас.

— За приказки пари не вземам. Но не и с лайна като теб. Звъниш на Пийт и му пускаш някакви глупости за две Елдорадо — той произнесе марката „Елдорейдо“. — Кажи ми сега на мен, господинчо. Кажи ми какъв си и що си!

Изправен до вратата, той каза:

— Разбрах, че продавате разни неща.

— Да, точно така. Коли. Продавам коли.

— Не — каза той. — Други неща. Като… — той огледа ламперията от имитация на дърво по стените. Бог знае от колко места сигурно бе подслушвана тази стая. — Разни работи — довърши той и думите му прозвучаха като на патерици.

— Искаш да кажеш нарко, курви („кърви“), черно тото? Или сигурно търсиш човек да пречука жена ти или шефа ти? — Маглиоре видя как той се олюля леко и се изсмя грубо. — Туй не беше зле, господинчо, съвсем не бе зле за лайно като теб. Номерът с „Ами ако това място се подслушва?“, нали? Лекция първа от полицейската академия. Не съм ли прав?

— Виж, не съм…

— Млъкни — каза Менси. Държеше в ръка каталога на Джей Си Уитни. Носеше маникюр. Никога не бе виждал мъжки маникюр отблизо, освен по телевизията, когато човекът от рекламата трябваше да държи шишенце с аспирин пред камерата. — Ако Сал иска да говориш, той ще ти заповяда да го сториш.

Той премигна и затвори уста. Всичко ставаше като в лош сън.

— Вие там от ден на ден ставате по-тъпи. — каза Маглиоре. — Нямам нищо против. Ще се занимавам и с тъпаци. Свикнал съм да работя с тъпаци. Бива ме в тази работа. А сега. Не, че не знаеш, но; все пак, да ти кажа: този офис е чист, та стерилен. Мием си го всяка седмица. Вкъщи съм събрал цяла кофа ушенца. Лепенка — микрофон, копче — микрофон, игла — микрофон, касетофончета Сони, по- малки от ръката ти. Сега вече и това не ми пращат. Сега ми изпращат лайна като теб.

Той се чу как казва:

— Не съм лайно.

Маглиоре направи гримаса на преиграна изненада.

— Чу ли това? — обърна се той към Менси. — Той каза, че не бил лайно.

— Да, чух го — каза Менси.

— Не ти ли прилича на лайно?

— Прилича — каза Менси.

— Та чак и приказва като лайно, нали?

— Да.

— Че, ако и ти не си едно лайно, какво ще си тогава?

— Аз съм — започна той, без да знае какво ще каже. Какъв беше той? Фред, къде си, когато ми трябваш?

— Давай, продължавай — каза Маглиоре. — От щатските? Общината? Данъчните? ФБР? Не ти ли прилича точно на някой от Фей Бей Рето, Пийт?

— Да — каза Пийт.

— И градското полицейско няма да прати лайно като теб, господинчо. Ти си или от ФБР или частен детектив. Кое от двете?

Той започна да се ядосва.

— Изхвърли го, Пийт — каза Маглиоре, вече без интерес. Менси тръгна напред, още с каталога на Джей Си Уитни в ръка.

— Ти ли, бе, путко заспала! — изведнъж извика той към Маглиоре. — Ти сигурно полицаи и под леглото си виждаш, глупак такъв! Сигурно мислиш, че докато ти си на работа, те чукат жена ти у вас.

Маглиоре се взираше в него, а увеличените му под очилата очи се разширяваха още повече.

— Путко? — запита Маглиоре, обръщайки думата през устата си, както дърводелец би въртял в ръце непознат инструмент. — Така ли ми каза той?

Той сам бе зашеметен от това, което бе изрекъл.

— Ще го изхвърля отвън — каза Менси и пак тръгна напред.

— Чакай — измърмори Маглиоре. Сега той го погледна с искрено любопитство. — Ти ме нарече путка?

— Не съм ченге — каза той, — не съм и мошеник. Просто разбрах, че продаваш по нещо на хора, които имат пари да си го купят. Аз си имам парите. Не знаех, че трябва да кажа парола, да нося шифратор, или тем подобни. Да, нарекох те путка. Съжалявам, че го направих, ако това ще ми спести боя. Аз… — той облиза устните си и не знаеше как да продължи. Маглиоре и Менси го гледаха смаяни, като че ли току пред очите им се превърнал в гръцка мраморна статуя.

— Путка — промърмори Маглиоре. — Претърси го, Пийт.

Пийт го тупна с ръце по раменете и той се обърна.

— Вдигни ръце на стената — каза Менси до ухото му. Миришеше на силен парфюм. — Краката назад и разтворени. Също като по филмите.

— Не гледам от тези филми каза той, но знаеше какво иска Менси и зае нужната поза. Менси прокара ръце по краката му, потупа торбите му с лекарско безразличие, мушна ръка под колана му, после опипа гърдите и яката му.

— Чист е — каза Менси.

— Я се обърни — каза Маглиоре.

Той се обърна. Маглиоре все още го гледаше слисан.

— Ела.

Той отиде до него. Маглиоре почукваше с пръсти стъклото върху бюрото си. Под него се виждаха няколко снимки: смееща се мургава жена с тъмни очила, вдигнати върху разрошената й коса; загорели хлапета, играещи в басейн; самият Маглиоре, разхождащ се по плажа с черен бански костюм, подобно на крал Фарук, и с голямо коли по петите му.

— Разтоварвай — каза той.

— А?

— Всичко от джобовете ти. На бюрото.

Той понечи да протестира, после се сети за Менси, застанал точно зад гърба му. Изпразни джобовете си.

От джобовете на палтото си — скъсаните билети от последния филм, който бяха гледали с Мери. Беше нещо с много песни. Не си спомняше името.

Свали палтото си. От джобовете на сакото — запалка Зипо, гравирана с неговите инициали — Б. Дж. Д. Кутийка ментолови бонбони. Едно цигаре. Кутийка хапчета за стомах Филипс. Фактура от Автомобилни гуми А&С, сервиза, където бяха поставили на колата гумите за през зимата. Менси погледна парчето хартия и каза с известно задоволство:

— Добре са те оскубали.

Той си свали сакото. Нищо по джобовете на ризата му, освен топче мъх. От десния джоб на панталона си извади ключовете за колата и четирийсет цента на дребни, предимно петачета. По някаква причина, която никога не можеше да разгадае, той привличаше като магнит монетите от по пет цента. По джобовете си никога нямаше десетаче за автомата на паркинга; само петачета, които не ставаха. Той остави портфейла си на бюрото заедно с всичко останало.

Маглиоре взе портфейла и се вгледа в изтъркания монограм — Мери му го бе подарила преди четири години по случай годишнината им.