този, който те нарече путка. По дяволите, такова начала не бе за препоръчване.

— Заваля по-силно май, а?

— Да, силничко е.

— Мразя снега. Брат ми прекарва всяка зима в Пуерто Рико, от първи ноември до петнайсети септември. Притежава четирийсет процента от един хотел там. Казва, че трябвало да се грижи за инвестициите си. Глупости. Той не знае как да се грижи за собствения си задник. Какво искаш?

— Хъ? — той подскочи леко и се почувства виновен.

— Дошъл си да купиш нещо. Как да ти го дам, като не зная какво е?

Когато въпросът му бе поставен така директно и внезапно, той не можа да реши с какво да започне. Думата, която му се въртеше в устата, изглежда бе твърде голяма, за да излезе оттам. Той си спомни за нещо, което бе направил като дете и леко се усмихна при мисълта.

— Какво смешно има? — попита го Маглиоре остро и с любопитство. — Както е тръгнал бизнесът, един виц би ми дошъл добре.

— Веднъж, като бях малък, си сложих една кукла на конци в устата — каза той.

— И какво смешно има в това?

— Не можах да я извадя оттам. Това е смешното. Майка ми ме заведе на лекар и той я извади. Ощипа ме по дупето и като изпищях, той просто я измъкна.

— Аз няма да те щипя по задника — каза Маглиоре. — Какво искаш, Доус?

— Експлозиви — каза той.

Маглиоре го изгледа. Облещи очи. Започна да казва нещо, но вместо да довърши плясна с ръка увисналата си челюст.

— Експлозиви?

— Да.

— Знаех си, че този е куку — каза Маглиоре на себе си. — И на Пийт казах, като си тръгна: „Ето ти един, дето си търси белята.“ Това му казах.

Той замълча. „Търсенето на белята“ му напомни за Джони Уокър.

— Добре, добре. Ще захапя. За какво са ти експлозиви? Искаш да вдигнеш във въздуха Търговското изложение на Египет? Ще отвличаш самолет? Или просто искаш да видиш сметката на тъща си?

— За нея няма да си хабя експлозивите — каза той схванато, при което и двамата се разсмяха, но без това да разведри атмосферата.

— За какво са ти, тогава? На кого си вдигнал мерника?

— Мерник на никой не съм вдигал — каза той. — Ако исках да убия някого, щях да си купя пушка. — Тогава той си спомни, че си бе купил пушка, дори две, и от това пълният му с пептобисмол стомах започна да се бунтува.

— И за какво са ти експлозиви?

— Искам да вдигна във въздуха един път.

Маглиоре го изгледа с премерено недоверие. Всичките му емоции изглеждаха преиграни; напомняше му за някой, който сам си бе избрал характера, така че да се вмества успешно точно в диоптъра на силните му очила.

— Искаш да вдигнеш във въздуха един път. Кой път?

— Още не е построен. — Това започваше да му доставя някакво извратено удоволствие. Така, разбира се, той само отлагаше неизбежната конфронтация с Мери.

— Значи, искаш да вдигнеш във въздуха път, който още не е построен. Сбърках ти диагнозата, господинчо. Ти не си куку. Ти си психо. Можеш ли да говориш разбрано?

Като подбираше внимателно думите си, той каза:

— В момента строят един път, известен като удължението на 784. Когато стане готов, околовръстното ще минава почти през целия град. Има причини, в които сега не бих искал да се задълбочавам, а и не мога, но този път разби двайсет години от живота ми. Това е…

— Защото ще прегазят пералнята, където работиш, и къщата ти.

— Откъде знаеш?

— Казах ти, че ще те проверя. Да не си мислеше, че бе на майтап? Знаех дори, че ще останеш без работа, преди сигурно и ти да си го разбрал.

— Не, това го знаех още преди месец — каза той, без да мисли.

— И как смяташ да го направиш? Ще минеш през строителната площадка с колата, ще палиш снопчета динамит с пурата си и ще ги хвърляш през прозореца насам-натам?

— Не. В празничните дни те си оставят машините там. Искам всичките да ги вдигна във въздуха. И новият им фургон. И той искам да хвръкне.

Маглиоре се опули насреща му. Стоя така дълго време. После метна назад глава и започна да се смее. Коремът му се затресе, а токата на колана му подскачаше нагоре-надолу като книжна лодка в неспокойни води. Смехът му бе истински, богат и дълъг. Смя се така, че сълзи избиха по очите му, а после от някакъв вътрешен джоб извади огромна, почти бутафорна, носна кърпичка и си избърса очите. Той седеше и гледаше как Маглиоре се смее и изведнъж се почувства убеден, че този мъж ще му продаде експлозивите. Наблюдаваше го с лека усмивка на уста. Смехът не му пречеше. Смехът днес звучеше добре.

— Човече, ти съвсем си полудял — каза Маглиоре, когато вълната от смях бе утихнала до откъслечни изблици. — Жалко че Пийт не бе тук, та да те чуе. Няма да ми повярва, ако му кажа. Вчера ме нарече путка, а д-днес… д-д-днес… — И той пак избухна в смях, като бършеше очите си с кърпичката. Когато се успокои, той попита:

— А как ще финансираш това малко приключение, г-н Доус? Сега, след като вече си безработен?

Странно му прозвуча като го чу. Вече безработен. Казано но този начин, звучеше доста вярно. Беше без работа. Това не беше някакъв сън.

— Изтеглих си застраховката живот миналия месец — каза той. — Изплащах по полица за десет хиляди долара в продължение на десет години. Сега имам около три хиляди.

— Значи отдавна си почнал да се подготвяш за това.

— Не — каза той честно. — Когато си изтеглях полицата, не знаех точно за какво ще са ми парите.

— По това време, значи, още си разглеждал и други варианти, така ли? Да запалиш пътя, или да го застреляш с картечница, да го удушиш, или…

— Не. Просто не знаех какво ще направя. Сега вече знам.

— Е, тогава, забрави за мен.

— Какво? — той премигна пред Маглиоре, истински изненадан. Това го нямаше в сценария. Маглиоре трябваше да се дърпа, малко по бащински. После да му продаде експлозива. Трябваше да му напомни и нещо като: Ако те хванат, знай, че ще отричам, че някога съм те виждал.

— Какво каза?

— Казах не. Н — Е. Това значи не. — Той се наведе напред. Доброто настроение се бе изпарило от очите му. Те бяха студени и неочаквано малки, въпреки увеличението на лупите. Това вече съвсем не бяха очите на някой весел Дядо Коледа от Неапол.

— Виж какво — каза той на Маглиоре. — Ако ме хванат, никога няма да кажа, че съм чувал името ти. Изобщо няма да го спомена.

— Ще го изпееш като пои. Ще си изплюеш и червата и ще те признаят за невинен по невменяемост. А аз ще кацна в пандиза до живот.

— Не, слушай…

— Ти слушай — каза Маглиоре. — Беше ми смешен, но до едно време. Това време изтече. Казах не и точно това имах предвид. Никакви пушки, никакъв динамит, никакви експлозиви, нищо. Защо ли? Защото ти си куку, пък аз съм бизнесмен. Някой ти е казал, че мога да намирам разни неща. И така да е. Давал съм много неща на много хора. Но и на мен са ми давали по нещо. През 1946-а ми дадоха от две до пет години за незаконно притежаване на оръжие. Излежах десет месеца. През 1952-а ми лепнаха обвинение в заговор, което не успяха да докажат. През 1955-а, ме обвиниха в неплащане на данъци, което също опровергах. През 1959-а ме обвиниха в приемане на крадена собственост, с което не можах да се справя. Прекарах осемнайсет месеца в Кастълтьн, но онзи, който се разприказва пред съда, още излежава доживотна присъда. От 1959-а насам са ме викали три пъти — в два от тях до дело въобще не се стигна, а