третото обвинение не издържа. Много би им се искало пак да ме хванат натясно, защото, при едно добро обвинение, двайсет години не ми мърдат без шанс за по-раншно излизане заради добро поведение. А от някой като мен, единствено здрави след двайсет години ще му излязат бъбреците, колкото и тях да дадат на някоя чернилка в болницата в Нортън. За теб това може и да е игра. Луда, но игра. За мен не е. Мислиш, че казваш истината, когато твърдиш, че ще си държиш езика зад зъбите. Но ти лъжеш. Не мен. Себе си. Затова отговарям ти — твърдо не. Ако беше за жена, Бога ми, щях да ти дам две, само заради това шоу, дето ни разигра тука вчера. Но за друго — не.

— Добре — каза той. Стомахът му беше по-зле от всякога. Имаше чувството, че всеки момент ще повърне.

— Това място е чисто — каза Маглиоре. — И аз знам, че е чисто. Нещо повече, знам, че и ти си чист, макар че, Бог ми е свидетел, ако я караш така, скоро ще я оплескаш. Но чуй какво ще ти кажа. Преди около две години един негър дойде при мен и каза, че иска експлозиви. Той нямаше да гърми нещо безобидно като път. Искаше да вдига, във въздуха самия федерален съд.

Можеш да не продължаваш, помисли си той. Мисля, че ще повърна. Стомахът му бе като че ли пълен с пера и всяко едно от тях го дразнеше непоносимо.

— Продадох му стоката — каза Маглиоре. — Малко от това, малко от онова. Спазарихме се. Той поговори с неговите хора, аз — с моите. Парите бяха прехвърлени. Много пари. Стоката също бе прехвърлена. Слава Богу, хванаха го заедно с неговите момчета, преди да е успял да направи нещо. Но сън не ме хвана седмици наред, като си мислех как ще си изплюе червата пред ченгетата, или пред прокурора, или пред ФБР-то. И знаеш ли защо? Защото всичките бяха мръднали и всичките бяха черни, а това е най- лошото възможно съчетание. Някой само луд като теб, е готов пропял. Ще изгори като кибритена клечка. Но ако има трийсет души и хванат трима от тях, ще си затворят устата като неми и ще си заминат.

— Добре — повтори пак той. Очите му смъдяха и го боляха.

— Слушай — каза Маглиоре малко по-тихо. — Три хиляди долара, и така няма да стигнат за това, дето го искаш. Това е черен пазар, разбираш ли? Трудно се пазариш. За това, което търсиш, ще ти трябват три или четири пъти повече.

Той замълча. Не можеше да си тръгне преди Маглиоре да го пусне. Всичко приличаше на кошмарен сън, но той знаеше, че е истина. Трябваше непрекъснато да си повтаря да не направи нещо идиотско пред Маглиоре, като например, да се ощипе, за да се събуди.

— Доус?

— Какво?

— Това няма да помогне. Не знаещ ли? Можеш да унищожиш човек или природна забележителност, или нещо от изкуството, както онзи смахнат негър направи на нищо Пиета с чука си, дано още гори в ада. Но не можеш да се справящ със сгради, пътища или нещо такова. Това не могат да разберат и всички онези смахнати негри. Вдигнеш ли във въздуха федералния съд, ще построят два на негово място — един — да замести стария и един — да прибира всеки негър, който им се покаже пред очите. Тръгнеш ли да трепеш ченгета, ще вземат по шест нови на мястото на всеки убит — и всеки от новите ще търси най-вече черно месо. Не можеш да спечелиш, Доус. Бял или черен. Изпречиш ли им се на пътя, ще те погребат в него, заедно с къщата ти и с работата ти.

— Трябва да тръгвам — чу се той да казва дебело.

— Да, не изглеждаш добре. Трябва да забравиш за това. Мога да ти намеря някоя стара курва, ако искаш. Стара и тъпа. Да можеш да правиш каквото си щеш с нея. За да си изпуснеш отровата. Защото, знаеш ли, ти ми хареса…

Той побягна. Побягна сляпо през вратата, после през офиса и навън в снега. Спря се там треперейки, поемайки на големи глътки от мразовития въздух. Внезапно помисли, че Маглиоре ще дотича след него, ще го хване за яката и ще го върне обратно в офиса, за да му говори и говори до края на света. Така че, когато тръбният зов предизвести Апокалипсиса, Едноокият Сади още търпеливо ще му обяснява как всички системи се самосъхраняват и самовъзпроизвеждат и ще му предлага старата курва.

Докато се прибере, снегът бе натрупал близо петнайсет сантиметра. Снегорините бяха минали скоро и той трябваше да прекара форда през малката планина замръзнал сняг отстрани, за да го паркира на пътеката в двора. За форда това не беше проблем. Той беше добра тежка кола.

В къщата беше тъмно. Отвори вратата и влезе, изтърсвайки снега от себе си върху изтривалката, бе съвсем тихо. Мърв Грифин този път не разговаряше със знаменитости.

— Мери? — извика той. Не последва отговор. — Мери?

Щеше му се да е излязла някъде, докато не чу, че плаче в дневната. Той си свали палтото и го окачи на закачалката си в гардероба. Кутията на дъното на гардероба беше празна. Мери я слагаше там всяка зима, за да събира водата, която се стича от дрехите. Понякога се бе чудил: Кой го е грижа за пода на гардероба. Сега отговорът се появи пред него с цялата си простота. Мери. Ето кой.

Той влезе в стаята. Тя седеше на дивана пред изключения телевизор и плачеше. В ръцете й нямаше носна кърпичка. Те бяха отпуснати край тялото й. Тя винаги бе плакала насаме със себе си, горе в спалнята, или, ако бе неочаквано и за нея; бе прикривала лице с кърпичка или с ръцете си. Сега лицето й изглеждаше голо и неприлично. Беше лице на някой преживял самолетна катастрофа. Сърцето го заболя.

— Мери — каза той меко.

Тя продължи да плаче, без да го погледне. Той седна до нея.

— Мери — каза той. — Не е чак толкова лошо. От всяко положение се излиза. — Но сам се почуди дали бе така.

— Това е краят на всичко — каза тя, като плачът насичаше думите й. Странно, но красотата, която тя вечно бе имала, или бе изгубила завинаги, сега грееше от лицето й. В този момент на пълно съсипване, тя си оставаше една прекрасна жена.

— Кой ти каза?

— Всички ми казаха! — проплака тя. Тя все още не искаше да погледне към него, но вдигна ръка, завъртя я и удари във въздуха, преди да я отпусне пак върху крака си. — Том Грейнджър се обади. После жената на Рон Стоун се обади. После и Винсент Мейсън. Искаха да разберат какво ти има. А аз не знаех! Не знаех, че изобщо нещо става с теб!

— Мери — каза той и се опита да вземе ръката й в своята. Тя я Дръпна, като че ли бе заразен.

— С всичко това искаш да ме накажеш ли? — попита тя и най-сетне го погледна в очите. — Това ли искаш? Да ме накажеш?

— Не — каза той бързо. — Не, Мери, не искам това. — Сега му се искаше да заплаче, но това би било неправилно. Това би било съвсем неправилно.

— Защото ти дадох първо едно мъртво бебе, а след това — друго, определено още от раждането си да умре? Аз ли убих сина ти? За това ли е всичко?

— Мери, той беше наш син…

— Той беше твой! — извика му тя.

— Недей, Мери. Недей така — той се опита да я прегърне, но тя се отскубна от него.

— Да не си ме докоснал.

Те се погледнаха един друг, зашеметени, като че ли току-що бяха открили, че могат да бъдат и съвсем различни и непознати хора, като големи бели петна по някоя карти.

— Мери, това, което направих, не зависеше от мен. Моля те, повярвай ми.

Но това можеше и да е лъжа. Въпреки това той продължи:

— Не знам дали има нещо общо с Чарли, може и така да е. Сторих неща, които и сам не разбирам. Из… изтеглих застраховката си живот през октомври. Това бе първото, първото свършено нещо, но и много по-рано разни неща ставаха в главата ми. Но бе по-лесно да се вършат нещата, отколкото да говорим за тях. Разбираш ли ме? Ще се опиташ ли да ме разбереш?

— Какво ще стане с мен, Бартън? Аз мога да съм само твоя съпруга. Какво ще стане с мен?

— Не зная.

— Чувствам се, все едно си ме изнасилил — каза тя и отново заплака.

— Мери, моля те, спри. Недей… Опитай се да не плачеш.

— Когато вършеше всичките тези неща, помисли ли си поне веднъж за мен? Не