поставена на електрическата печка до камината на Стивън Орднър, с малка бронзова табелка отдолу, където пише: ХОМО ПЕРАНИУС
— Какво значи това? — попита Хари, озадачен.
— Казах, че и аз му завиждам — каза той и затвори очи. Усещаше, че започва да му са гади.
— Аха. Е, до скоро.
— Да. Благодаря ви още веднъж, г-н Суинертън.
Той затвори телефона, отвори широко очи и пак огледа оголелия си кабинет. Натисна копчето на интеркома.
— Филис?
— Да, г-н Доус?
— Джони е починал. За днес ще затворим.
— Видях вече някои да си тръгват и същото си помислих и аз. — Гласът на Филис издаваше, че може би вече бе плакала.
— Би ли опитала да ме свържеш с г-н Орднър по телефона, преди да си тръгнеш?
— Разбира се.
Той се завъртя на стола си и погледна през прозореца. Огромна оранжева машина се придвижваше тромаво на високите си, облечени с вериги колела, като разбиваше и подравняваше пътя. Всичко е заради тях, Фреди. Те са виновни. Всичко беше наред, докато онези от общината не решиха да разсипят живота ми. Дотогава всичко беше наред, нали, Фреди?
Фреди?
Фред?
Телефонът звънна и той го вдигна.
— Доус.
— Трябва да си полудял — каза Стийв Орднър с равен глас. — Напълно.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че в девет и половина тази сутрин лично се обадих на Монохан. Хората на Том Макан са подписали документите за завода в Уотърфорд в девет часа. Какво, по дяволите, се случи, Бартън?
— Може би ще е по-добре да се срещнем, за да поговорим за това.
— И аз така мисля. И трябва да знаеш, че ще ти се наложи да говориш много убедително, ако искаш да останеш на тази работа.
— Престани с тези номера, Стийв?
— Какво?
— Ти няма да ме оставиш тук, дори и като метач. Вече написах оставката си. Запечатана е, но мога и да ти цитирам по памет: „Напускам. Подпис, Бартън Джордж Доус.“
— Но защо? — тонът му бе като на човек, наранен физически от нещо. Но не виеше, като Арни Уокър. Той се съмняваше дали Стийв Орднър някога бе вил след единайсетия си рожден ден. Воят бе последната стъпка на по-малките хора.
— В два часа?
— В два ще е добре.
— Довиждане, Стийв.
— Барт…
Той затвори телефона и погледна безизразно към стената. След малко Филис показа глава на вратата. Изглеждаше уморена, изнервена и объркана под модерната си прическа. Видът на шефа й, седнал отпуснато насред оголелия си кабинет, само още повече я обърка.
— Г-н Доус, трябва ли да си тръгвам? Мога и да остана, ако…?
— Не, не Филис. Върви. Върви си вкъщи.
Тя изглежда се мъчеше да намери нужните думи, за да каже още нещо и той се завъртя и погледна отново през прозореца, с надеждата, че така ще спести неудобството и на двамата. След секунда, вратата тихо се затвори.
На долния етаж, бойлерът простена и спря. Двигатели на коли заработиха на паркинга.
Той седеше в празния си кабинет, посред празната пералня, чак докато дойде време да тръгва към Орднър. Сбогуваше се.
Офисът на Орднър бе в центъра на града, в една от високите нови сгради — седемдесететажна, цялата от стъкло, трудно отоплявана през зимата и още по-трудно охлаждана през лятото — небостъргач, който енергийната криза може би скоро щеше да опразни. Офисите на Амроко бяха на петдесет и четвъртия етаж.
Той паркира колата си в подземния гараж, взе асансьора до нивото на партера и намери поредния нужен му асансьор. Качи се в него заедно с някаква негърка, с огромна бухнала коса — в прическа, която наричаха Афро. Беше облечена с пуловер и носеше блок за стенограми.
— Хубава прическа — каза той изведнъж без някакъв повод.
Тя го изгледа хладно, без да каже нищо. Абсолютно нищо.
Приемната в офиса на Стивън Орднър бе обзаведена с няколко стола с авангарден дизайн и червенокоса секретарка, която седеше под репродукция на „Слънчогледите“ на Ван Гог. По пода човек стъпваше върху дебел килим с цвят на стриди. Неоново скрито осветление. Скрити говорители донасяха отнякъде музика — Мантовани.
Червенокосата глава му се усмихна. Бе облечена в черна блуза, а косата й бе вързана отзад с пухкаво парче златиста прежда.
— Г-н Доус?
— Да.
— Заповядайте направо.
Той отвори вратата и влезе веднага. Орднър пишеше нещо на бюрото си, което бе покрито с впечатляващо дебело парче ясно стъкло. Зад него от огромния прозорец се виждаше целият западен край на града. Той вдигна поглед и остави химикалката си.
— Здравей, Барт — каза той тихо.
— Здравей.
— Седни.
— Толкова дълго ли ще говорим? Орднър бе впил поглед в него.
— Ще ми се да те напердаша — каза той. — Знаеш ли? Иска ми се да те подгоня из този офис и добре да те напердаша. Не да те удрям или да те пребивам, а да те напердаша.
— Зная — каза той, и това бе истина.
— Не знам дали си даваш сметка какво изгуби — каза Орднър. — Предполагам, че хората на Макан са те прикоткали. Надявам се, че са ти платили добре. Защото аз лично те бях набелязал за изпълнителен вицепрезидент на тази корпорация. Тази работа щеше да ти носи трийсет и пет хиляди годишно. Надявам се, че са ти платили повече от това.
— Не са ми платили и цент.
— Наистина ли?
— Да.
— Тогава защо, Барт? Защо, за Бога?
— Защо трябва да ти отговарям, Стийв? — той седна на предложения му стол, столът на молещия, от другата страна на покритото със стъкло бюро.
За момент Орднър изглежда бе изгубил ума и дума. Той разтърси глава, както би направил боксьор, ударен добре, но не сериозно.
— Защото си мой служител. Това достатъчно ли ти е като начало?
— Не е.
— Какво искаш да кажеш?
— Стийв, аз бях служител на Рей Таркингтън. Той беше човек. Може и да не си държал на него, но
