Въпреки че повечето хора не го знаят, за кучетата миризмите са като цветовете. Слабите миризми имат блед цвят, подобно на бои, дълго отмивани с течение на времето. Цветът на силните миризми е наситен. Някои кучета имат слабо обоняние и разчитат миризмите, както хора с отслабнало зрение виждат цветовете и смятат, че дискретното синьо може би всъщност е сиво, а пък тъмнокафявото може и да е черно. В същото време обонянието на Фриски приличало на зрението на човек с ястребов поглед, а миризмата на тавана, където бил спал Денис, все още оставала силна и ясна (може би имало значение и това, че Денис прекарал няколко дни, без да се изкъпе). Фриски подушила сеното, след което подушила одеялото, което момичето държало пред нея. Тя разпознала мириса на Арлън върху одеялото, но пренебрегнала миризмата му, която била по-слаба и нямала нищо общо с миризмата, която открила по сеното. Миризмата на Арлън киселеела и издавала умора и Фриски веднага разбрала, че това е миризма на възрастен човек. Мирисът, запазил се след Денис бил много по-възбуждащ и витален. За носа на Фриски, той бил електриковото синьо на прорязваща лятното небе мълния.

Тя излаяла, за да покаже, че е запомнила миризмата и я е подредила в миризмотеката си.

— Браво, добро момиче — казало ВИСОКОТО МОМЧЕ. — Можеш ли да я следваш?

— Ще я следва — отвърнало МОМИЧЕТО убедено. — Да тръгваме.

— След час ще е тъмно.

— Така е — съгласило се МОМИЧЕТО и се усмихнало. Когато МОМИЧЕТО се усмихвало по този начин, на Фриски й се струвало, че сърцето й може просто да се пръсне от обич към него. — Но ние не разчитаме на очите й, нали?

ВИСОКОТО МОМЧЕ също се усмихнало.

— Предполагам, че не. Знаеш ли, сигурно съм откачил, но мисля, че ще ни се паднат печеливши карти за разиграването.

— Разбира се, че ще е така. Хайде, Бен. Нека използваме малкото останала дневна светлина. Скоро ще е съвсем тъмно.

Фриски излаяла нетърпеливо, с нос, изпълнен с ярката синя миризма.

Донесли вечерята на Питър точно в шест часа в неделя. Буреносните облаци прихлупвали Делейн и температурите били започнали да падат, но вятърът още не започвал да духа и все още не била паднала и снежинка. На отсрещната страна на Площада, облечен в бял работен костюм, откраднат от един чирак в кухнята, Денис стоял тревожно, притаен в най-тъмната сянка, която могъл да открие, втренчен в единственото петно от бледожълта светлина на върха на Иглата — свещта на Питър.

Питър естествено не знаел нищо за бдението на Денис. Бил изпълнен от тайнството на идеята, че независимо дали щял да умре, или да живее, това ще е последната вечеря, изядена в тази прокълната затворническа килия. Тя се състояла както обикновено от жилаво, пресолено месо, полуизгнили картофи и разредена бира, но той щял да погълне всичко. През последните три седмици бил ял малко и прекарвал цялото време, когато бил буден и не работел на малкото станче, в упражнения, за да подготви тялото си. Днес обаче изяждал всичко, което му донасяли. Тази нощ щял да се нуждае от цялата си сила.

Какво ли ще стане с мен? продължавал да се пита той, докато сядал на масичката и отмествал салфетката, която покривала храната му. Къде точно да отида? Кой би ме приютил? Ще рискува ли някой? Всички хора, както се казва, трябва да вярват в боговете… но Питър, да се уповаваш толкова много, просто е нелепо.

Стига толкова. Каквото е писано да стане, ще стане. Сега яж и не мисли повече за…

Тъкмо тогава неспокойните му мисли се прекъснали, понеже докато разгъвал салфетката си, усетил леко бодване, прилично на жарване с коприва.

Смръщил се и като погледнал надолу, забелязал, че на върха на десния му показалец се е появила малка капчица кръв. Първата мисъл на Питър била за Флаг. В приказките отровителството винаги се свързвало с иглата. Може би той току-що бил отровен от Флаг. Това била първата му мисъл и съвсем не била глупава или лишена от основания. В края на краищата, Флаг и преди бил използувал отрова.

Питър вдигнал салфетката, видял малкото сгънато нещо с черните, зацапани знаци по него… и веднага я сложил отново на масата. Лицето му останало спокойно и хладнокръвно, без да даде и най-малък признак за дивата възбуда, която се разбушувала в него при вида на забодената в салфетката бележка.

Погледнал спокойно към вратата, внезапно уплашен да не види там някой от надзирателите или самия Безън, втренчен с подозрение в него. Не забелязал никого. В началото, когато го затворили в Иглата, принцът бил обект на огромно любопитство, зяпали го така, както се разглежда някой рядък вид риба в аквариум, някои чак вмъквали тайно възлюбените си и ги качвали горе на върха, за да погледнат чудовището-убиец (въпреки че ако ги хванели, те самите щели да бъдат затворени). Но Питър бил образцов затворник и бързо им омръзнал. Сега никой не го гледал.

Питър се насилил да изяде цялата вечеря, макар че вече не я искал. Не желаел да даде и най-малкия повод за подозрение, особено пък сега. Нямал никаква представа от кого можела да е бележката или какво пишело в нея, нито защо запалила такъв огън в него. Но това, че дошла тъкмо сега, само часове преди планирания му опит за бягство, му се струвало като поличба. Но за какво?

Когато най-сетне изял храната, отново погледнал към вратата, за да се увери, че шпионката е затворена, и се насочил към спалнята си, като просто държал салфетката в ръка, сякаш ей-тъй е забравил, че я държи. В спалнята откачил бележката (ръцете му толкова силно треперели, че отново се убол) и я разгънал. Била гъсто изписана от двете страни с по детски разкривени букви, но била достатъчно четлива. Погледът му потърсил първо подписа… и очите му се ококорили. Била подписана с Денис — твой Приятел и Слуга За Винаги.

— Денис ли? — промърморил Питър. Бил толкова смаян, че не забелязал, че шепне на глас. — Денис?

След това обърнал обратно бележката и само началото на писмото било достатъчно, сърцето му лудешки да забарабани. Обръщението било: Кралю мой.