Дочул как Викача съобщава един часа. Претърсвал отново там, където вече бил претърсил. Паникьосвал се все повече и повече.

Недей, Денис. Спри, момче!

Гласът на баща му твърде ясно звучал в главата му, за да може да го сбърка. Денис се придвижвал на ръце и колене, с почти опрян в земята нос. Леко се поизправил.

Вече не ВИЖДАШ нищо, момче. Спри и затвори за миг очи. Когато ги отвориш, огледай се наоколо. Наистина се огледай.

Денис стиснал очи и след това ги отворил широко. Отново се огледал наоколо, почти небрежно, като се опитвал да обхване цялото снежно, изпъстрено с дири пространство в подножието на Иглата.

Нищо. Нищо изоб…

Почакай! Там! Ей там!

Нещо блещукало!

Денис видял заоблен метален предмет, който бил наполовина скрит в снега. Отстрани, до сами него, забелязал следа, направена от коляното му — та той едва не е минал през него по време на неистовото си търсене.

Опитал се да го измъкне от снега, но при първия си опит само го набутал по-дълбоко. Ръката му била твърде вдървена, за да го хване здраво. Докато разкопавал снега, за да измъкне металния предмет, Денис осъзнал, че ако неговото коляно било минало през него, а не покрай, просто е щял да го натика докрай в снега, без дори да усети — колената му били станали толкова безчувствени, колкото и останалите части на тялото му. И в такъв случай никога нямало да успее да го намери. Предметът щял да остане заровен чак до пролетното размразяване.

Докоснал го, насилил пръстите си да се сключат и го измъкнал. Заразглеждал го учудено. Медальон, който сякаш бил от злато, с форма на сърце и прикрепена към него фина верижка. Бил затворен, но от него защипано се подавало сгънато парче хартия. Много стара хартия.

Денис освободил бележката, нежно стиснал старата хартия в дланта си и провесил синджирчето през врата си. Докато се изправял, колената му пукали. Втурнал се обратно към прикритието на сянката. Този бяг представлявал донякъде най-лошата част от цялата работа. При всяка стъпка, която правел, уютните сенки на сградите по отсрещната страна на Площада, сякаш също се отдръпвали с по крачка.

Най-сетне достигнал целта си и поспрял за мъничко в относителна безопасност, скрит в сенките, задъхан и разтреперан. Когато най-сетне успокоил дишането си, тръгнал обратно към замъка, като се прокрадвал по тясната уличка, водеща към входа за готварниците. Там, точно на изхода, стоял страж, който бил също толкова немарлив към задълженията си, колкото и онзи предишната нощ. Денис почакал и в края на краищата стражът мръднал нанякъде. Денис се шмугнал вътре.

Двадесет минути по-късно той вече бил на сигурно място в склада със салфетки. Разгънал бележката и се втренчил в нея.

Едната й страна била гъсто изписана с архаичен почерк. Онзи, който я бил писал, използвал странно, оцветено в ръждиво мастило. Денис не могъл да проумее нищо от написаното; Обърнал бележката от другата страна и очите му се ококорили. Без затруднения разпознал „мастилото“, използувано за написването на краткото съобщение от тази страна на бележката.

— Ооо, Питър! Кралю! — изстенал Денис.

Съобщението било петносано и зацапано — „мастилото“ не било попито, — но той успял да го разчете.

Денис прочел бележката три пъти и след това избухнал в сълзи — сълзи от радост. Светлината, която бил усетил Пейна, сега светела в собственото му сърце. Това било добре, а скоро всичко щяло да бъде добре.

Очите му се връщали отново и отново на думите Обичам те, добри ми Денис, изписани със собствената кръв на краля. Нямало нужда да добавя това в съобщението и да изразява чувствата си… но все пак го бил направил. Питър, бих умрял за теб хиляда пъти, помислил Денис. Пъхнал бележката под късото си палтенце и легнал, а медальонът продължавал да виси на шията му. Минало много време този път, докато го споходил сънят. А и не спал дълго, преди да се сепне изведнъж. Вратата на склада се отворила и изскърцването на пантите й се сторило на Денис като някакъв нечовешки вик. Преди още замаяният му от съня мозък да е имал време да осъзнае, че е бил открит, над него се надвесила тъмна сянка с пламтящи очи.

Снегът започнал да вали около три часа в понеделник сутрин — Бен Стаад видял първите снежинки да прелитат покрай очите му, докато стояли с Нейоми в покрайнините на Кралския резерват и наблюдавали замъка в далечината. Фриски, клекнала върху присвитите си задни лапи, дишала тежко. Хората били изморени, кучето също, но желаело да продължат, миризмата непрекъснато се засилвала.

Тя лесно ги била завела от фермата на Пейна до изоставената къща, където Денис престоял онези четири дни, през които ял суровите картофи и прехвърлял през главата си кисели мисли за репите, които впоследствие се оказали не по-малко кисели от самите мисли за тях. В онази празна ферма във Вътрешните баронства, ярката синя миризма, която Фриски била следвала толкова отдалече, се разпростирала навсякъде и тя лаела възбудено, тичала от стая в стая, носът й душел, а опашката й радостно се мятала.

— Виж — казала Нейоми, — нашият Денис е изгорил нещо тук. — Тя сочела към огнището.

Бен се приближил и погледнал, но не могъл да различи нищо — имало само купчинки пепел, които се разпаднали, когато ги докоснал. Естествено това били първите опити на Денис да напише бележката.

— А сега? — попитала Нейоми. — Оттук е тръгнал към замъка. Това е ясно. Въпросът е да го последваме ли, или да прекараме тук нощта.

Навън било вече тъмно, часът — шест.

— Мисля, че ще е по-добре да продължим — бавно казал Бен. — В края на краищата нали тъкмо ти каза, че ще използваме носа на Фриски, а не очите й… и аз самият бих се заклел тържествено пред трона на всеки крал, че Фриски наистина има съвършен нос!

Кучето, обтегнало се до вратата, излаяло сякаш да потвърди, че знае това.

— Добре — отвърнала Нейоми.

Той внимателно се вгледал в нея. Преходът от лагера на изгнаниците бил дълъг, с много малко почивка за всеки от тях. Знаел, че би трябвало да останат… но изпитвал почти безумно нетърпение.

— Можеш ли да продължиш? — попитал той. — И не казвай, че можеш, ако това не е така, Нейоми Рийчъл.

Тя подпряла ръце на хълбоците си и го изгледала високомерно.

— Бих могла да продължа още сто конера след мястото, където ти ще се строполиш мъртъв, Бен Стаад.

— Може би ще имаш и шанса да го докажеш — казал Бен и се ухилил. — Но първо да похапнем нещичко.

Яли бързо. Когато привършили с храненето, Нейоми коленичила до Фриски и тихичко й казала, че трябва отново да поеме по следата. Нямало нужда кучето да бъде молено два пъти. Тримата напуснали фермата. Бен носел на гърба си голям вързоп, Нейоми — незначително по-малък.

За Фриски миризмата на Денис греела като син знак в нощта, толкова ярък, сякаш бил електрическа