зелена миризма. Малко преди да достигнат до решетката, която Денис бил използувал, за да излезе от канализационната система, Фриски започнала да губи изцяло зелената миризма. Никога дотогава, през целия си живот, кучето не се било чувствало толкова щастливо, когато загубвало някоя миризма.

— И никой не ви срещна? Съвсем никой, така ли? — неспокойно попитал Денис.

— Никой — отвърнал Бен. — Вървях малко по-отпред, за да хвърлям по някой поглед. Няколко пъти забелязвах стражи, но винаги имахме достатъчно време да се мушнем някъде, преди те да ни видят. Истината е, че можехме да дойдем право тук и да минем покрай двайсетина от тях и едва ли щяха да ни поискат паролата и един-два пъти. Повечето бяха пияни.

Нейоми кимнала.

— Стражи-пазители — казала тя. — Съвсем пияни. И то не някъде там в северните покрайнини на някое си мижаво баронство, за което едва ли е чувал някой. Пияни в замъка! В самия замък!

Денис си спомнил за жалкия, ровещ в носа си певец, и кимнал мрачно.

— Предполагам, че би трябвало да сме доволни. Ако стражите-пазители и сега бяха онова, което представляваха по времето на Роланд, ние всички вече щяхме да бъдем в Иглата при Питър. Но някак си не мога да се радвам на…

— Чуй какво ще ти кажа — меко започнал Бен, — ако бях на мястото на Томас, всеки път когато погледнех на север, щяха да ми се разтреперват краката, ако всички, които имах около себе си, приличаха на онези, които видяхме тази нощ.

Нейоми изглеждала притеснена от думите му.

— Моли боговете никога да не се стигне дотам — рекла тя.

Бен кимнал.

Денис протегнал ръка и погладил главата на Фриски.

— Проследи ме по целия път от фермата на Пейна, нали така? Какво умно куче си ти, да!

Фриски щастливо потупвала с опашка.

— Бих чула онази история за краля, който върви и говори насън, Денис, ако пожелаеш да я разкажеш отново — подхвърлила Нейоми.

И така Денис разправил историята си, както я бил разказал на Пейна, и както аз ви я предадох, а те го слушали като омагьосани и приличали на деца, слушащи приказката за говорещия вълк, червената шапчица и нейната баба.

Когато Денис свършил, вече наближавало седем часа. Навън всичко било потънало в бледа сивота, светлината мъждукала такава, каквато щяла да бъде и около обяд, защото най-голямата буря за тази зима, а може би и най-голямата от всички досега, бушувала над Делейн. Вятърът ревял под стрехите на замъка подобно на тълпа банши. Чувал се дори там долу при бегълците. Фриски вдигнала глава и неспокойно изскимтяла.

— Какво ще правим сега? — попитал Денис.

Бен, който за стотен път препрочитал късата бележка на Питър, отвърнал:

— До довечера, нищо. Замъкът сега е буден и няма как да излезем оттук, без да ни забележат. Ще спим. Съберете силите си! А довечера, преди полунощ…

И Бен накратко им обяснил намеренията си. Нейоми се усмихнала, очите на Денис грейнали възбудено.

— Точно така! — възкликнал Денис — В името на всички богове! Бен, ти си гений!

— Моля, моля, не бих отишла чак дотам — възразила Нейоми, но усмивката й вече била толкова широка, че имало опасност да разполови главата й. Тя се протегнала, прегърнала Бен и звучно го целунала.

Бен така почервенял от смущение (изглеждал сякаш ей-сега щял „да му се подпали мозъкът“, както имали обичай да казват в Делейн в онези отдавна отминали дни), че се превърнал в алена сянка, но трябва да ви кажа, че изглеждал и поласкан.

— Фриски ще ни помага ли? — попитал Бен, когато успял да си поеме дъх.

Като чуло името си, кучето вдигнало поглед.

— Разбира се, че ще ни помага, но ще имаме нужда…

Обсъждали този нов план още известно време. Изведнъж лицето на Бен сякаш изчезнало при една огромна прозявка. Нейоми също изглеждала капнала. Били будни вече повече от двайсет и четири часа, както ще си спомните вие, пък и били изминали огромно разстояние.

— Стига толкова — рекъл Бен. — Време е за сън.

— Урааа! — провикнала се тихичко Нейоми и започнала да си разстила салфетки като дюшек отстрани на Фриски, — Краката ми са като…

Денис вежливо се прокашлял.

— Какво има? — попитал Бен.

Денис кимнал към вързопите им — големия на Бен и по-малкия на Нейоми.

— Предпрлагам, че имате… хм, нещо за ядене тук, а?

Нейоми нетърпеливо отвърнала:

— Разбира се, че имаме, ти какво мислиш… — и тогава си спомнила, че Денис бил напуснал фермата на Пейна преди шест дни и оттогава икономът все се бил крил и спотайвал. Имал отпаднал вид, а лицето му било станало бледо, тясно и твърде кокалесто. — Ох, Денис, извинявай, ние сме идиоти! Кога яде за последен път?

Денис се замислил.

— Не мога да си спомня точно — казал той. — Но за последен път се храних на маса, когато обядвах преди седмица.

— И защо не започна с това, глупако! — възкликнал Бен.

— Предполагам, понеже бях твърде развълнуван, когато ви видях — отвърнал Денис и се ухилил. Докато наблюдавал как те двамата отварят вързопите си и преравят запасите, които им били останали, стомахът му шумно изкуркал. Устата му се напълнила със слюнка. Изведнъж го пронизала някаква мисъл.

— Не носите никакви репи, нали?

Нейоми се обърнала и озадачено го изгледала.

— Репи ли? Нямам такива. А ти, Бен?

— И аз.

Върху лицето на Денис цъфнала щастлива и прещастлива усмивка.

— Добре — преглътнал той.

Бурята била наистина страшна и за нея се говори и до ден днешен в Делейн. Още преди над крепостта да се спусне ранният, зловещ здрач навалял метър и половина нов сняг. Метър и половина сняг е твърде много за един ден, но вятърът струпал преспи, които били много, много по-големи. По времето, когато се здрачило, вече не духал бурен вятър — духал ураган. На някои места покрай стените на замъка имало купчини от сняг, високи седем метра, които закривали прозорците не само на първия и втория етаж, а дори и на третия.

Може да си помислите, че това щяло да е добре дошло за бягството на Питър, и сигурно би било така, ако Иглата не стърчала съвсем самотна на Площада. Само че тя стърчала и вятърът там духал най-силно. Даже як мъж не би могъл да се задържи прав при този силен вятър, който така би го заподмятал, че накрая би си разбил главата в първата каменна ограда на отсрещната страна на Площада. Вятърът правел и още нещо, действал като гигантска метла. Колкото и бързо да падал снегът, той го издухвал от Площада. Привечер около замъка вече били отрупани огромни преспи и повечето от тесните улички в западнаха част на крепостния град били задръстени, но самият Площад светел като преметен. Виждал се само замръзналият калдъръм, чакащ Питър да счупи костите си в него, ако въжето му се скъсало.