Но сега Флаг се събудил.

Флаг се върнал от пътуването си на север премръзнал, с температура и с неспокойно съзнание.

Нещо не е наред, нещо не е както трябва. Струвало му се, че всеки камък в замъка му нашепва това… но да бъдел проклет, ако знаел какво се било случило. Всичко, което знаел със сигурност, било, че това непознато „нещо не е наред“ имало остри зъби. Приличало на пор, който се щура из мозъка му и захапва ту тук, ту там. Знаел точно кога проклетото животно започнало да тича и да гризе. Докато се връщал от безплодната си експедиция в търсене на бунтовниците. Понеже… понеже…

Понеже бунтовниците трябваше да са там!

Но те не били, а Флаг мразел да бъде правен на глупак. Още по-лошо, той ненавиждал усещането, че може и да е допуснал грешка. Ако бил направил грешка относно това къде да бъдат намерени бунтовниците, много било вероятно да е сбъркал и за други неща. Какви други неща ли? Не знаел. Но сънищата му били лоши. А и малкото животно със злия нрав препускало в главата му, тревожело го, настоявало, че той е забравил разни неща, а пък други се извършват току зад гърба му. То беснеело, хапело го, проваляло съня му. Флаг разполагал с лекарства, които щели да го отърват от настинката му, но не и с такива, които биха укротили проклетия пор в мозъка му.

Какво може да не е наред?

Задавал си отново и отново този въпрос, и в действителност изглеждало — поне на повърхността, — че всичко е както трябва. Още преди векове старият тъмен нагон в него мразел любовта, светлината и реда в Делейн, Флаг здраво се бил потрудил, за да разруши всичко това, да го срине със земята така, както последният студен порив на бурята сринал Църквата на Великите Богове. Винаги обаче нещо се изпречвало на пътя му, проваляло плановете му — я Кайла Добрата, я Саша, — някой, нещо. Но сега вече не виждал възможни пречки, без значение накъде гледал. Томас бил изцяло негово творение. Ако Флаг му кажел да скочи от най-високата кула на замъка, глупакът щял само да поиска да знае в колко часа да го направи. Фермерите се задъхвали под тежестта не непосилните данъци, които наложил Томас под внушението на Флаг.

Йозеф бил казал на Питър, че при хората също възниква критично напрежение, както при въжетата и веригите, и това било точно така. Фермерите и търговците в Делейн почти били достигнали своето. Въжето, с което е привързан всеки поданик, и което се атакува при всяко повишаване на данъците, е самата лоялност — лоялност към краля, към държавата, към правителството. Флаг знаел, че направи ли данъците и налозите достатъчно големи, всички тези въжета ще се скъсат и глупавите волове, — защото тъкмо така разглеждал той всички хора в Делейн, — щели да се втурнат и да пометат всичко по пътя си. Първите волове вече се били откъснали от въжетата и се събирали на север. Те засега се наричали изгнаници, но Флаг знаел, че съвсем скоро ще започнат да се назовават бунтовници. Пейна се бил измел нанякъде, а Питър бил затворен в Иглата.

И така, какво можело да не е наред? Нищо! Дявол да го вземе, нищо!

Но порът тичал, въртял се, хапел и се мятал. Много пъти през последните три или четири седмици Флаг се събуждал облян в студена пот, но не от повтарящата се болест, а от някакъв ужасен сън. За какво се говорело в него? Не можел да си спомни. Знаел само, че след него се събуждал с лява ръка притисната към лявото око, като че ли е бил ранен там и окото трепкало, въпреки че не можел да открие от какво.

През тази нощ Флаг се събудил и сънят се запазил в съзнанието му, защото още не бил свършил, когато падането на Църквата на Великите Богове стреснало магьосника и го събудило.

— Ха! — извикал Флаг и се изправил като свещ в стола си. Очите му се втренчили ококорени, по белите му бузи лъщели капчици пот.

— Беда! — изпищяла едната глава на двуглавия папагал.

— Пожар, потоп и бягство! — изкряскала другата.

Бягство ли? помислил Флаг. Да… ето какво ми се въртеше в ума през цялото време, ето какво ме ядеше отвътре.

Погледнал надолу към ръцете си и видял, че треперят. Това го разярило и той скочил от стола.

— Питър възнамерява да избяга — промърморил и прокарал ръце през косата си. — Има намерение поне да опита. Но как? Как? Какъв е планът му? Кой му помага? Ще платят с главите си, обещавам… никой няма да се отърве от дръвника! Но ще ги мъча дълго… сантиметър по сантиметър… дълго… Ще бъдат докарани до лудост, ще се мъчат в агония преди да умрат…

— Лудост! — изпищяла едната от главите на папагала.

— Агония! — изкряскала втората.

— Няма ли да млъкнете и да ме оставите да мисля! — изревал Флаг. Грабнал от близката маса един буркан, пълен с тъмна кафява течност и го хвърлил към клетката. Той се ударил и се разбил, припламнала ярка, студена светлина. Двете глави изкряскали в ужас, папагалът паднал от пръчката и до сутринта лежал зашеметен върху пода на клетката си.

Флаг започнал да крачи бързо напред-назад, оголил зъби. Ръцете му неуморно се размахвали и той нервно кършел пръсти. Под бутушите му от каменния под на лабораторията хвърчели искри и тези искри носели мириса на лятна буря.

Как? Кога? Кой му помага?

Не можел да си спомни. Сънят вече избледнявал. Но…

— Трябва да знам! — прошепнал той. — Трябва да знам!

Защото щяло да бъде скоро, усещал го. Щяло да бъде много, много скоро.

Намерил връзката с ключовете и отворил най-долното чекмедже на бюрото си. Извадил кутия, направена от фино инкрустирано дърво, отворил я и измъкнал отвътре една кожена торбичка. Развързал шнуровете й и внимателно извадил някакъв камък, който сякаш греел със своя собствена вътрешна светлина. Камъкът бил мътнобял, цветът му наподобявал окото на възрастен човек. Приличал на парче сапун, но всъщност бил кристал — магическият кристал на Флаг.

Той обиколил помещението, изгасил пламъчетата на лампите и сложил похлупачета на свещите. Скоро жилището му потънало в абсолютен мрак. Тъмно или не, Флаг се върнал до бюрото си с бърза увереност, като заобикалял с лекота предмети, в които вие или аз бихме си ударили кокалчетата или дори бихме се прекатурили през тях. Мракът не плашел кралския магьосник, той го харесвал и можел да вижда на тъмно като котка.

Флаг седнал и докоснал камъка. Плъзнал длани по него и усетил стърчащите му ръбове и ъгли.

— Покажи ми — прошепнал той, — това е моята заповед.

Известно време — нищо. След това, бавно и постепенно, кристалът започнал да свети отвътре. Отначало заблещукала слаба светлинка, прозрачна и бледа. Флаг отново докоснал кристала, този път с върховете на пръстите си. Започвал да става топъл.

— Покажи ми Питър. Това е моята заповед. Покажи ми палето, което се осмелява да се изпречва на пътя ми и покажи какви планове крои.

Светлината ставала по-ярка… и по-ярка… и все по-ярка. С блестящи очи, жестоки тънки устни и оголени зъби, Флаг се навел над кристала. Сега Питър, Бен, Денис и Нейоми щели да разпознаят своя сън, щели да разпознаят и яркото, пламтящо нещо, което осветявало лицето на магьосника и което не било свещ.

Изведнъж кристалът загубил мътния си оттенък и ярко заблестял. Флаг вече можел да вижда в сърцевината му. очите му се разширили… после гневно се присвили. Видял Саша в напреднала бременност, седнала до креватчето на малко момче, което държало плоча за писане. На нея били изписани само две думи: БОГ и КУЧЕ. Флаг нетърпеливо прекръстосал ръце над кристала, който вече излъчвал топлина на вълни. — Покажи ми това, което трябва да знам! Това е моя заповед!

Кристалът отново се избистрил.

Показал се Питър, който си играел с кукленската къщичка на починалата си майка, преструвал се, че