А аз трябва да ви кажа сега, че въжето на Питър било готово да се скъса. Когато го изпитвал, то издържало тежестта му… но съществувал един факт относно това мистично нещо, наречено „критично напрежение“, който Питър не знаел. И Йозеф също не го знаел. Воловарите го знаели, и ако Питър ги бил попитал, те щели да му кажат една прастара аксиома, известна на моряците, на хората, които товарят трупи, на шивачките и на всички други, които работят с конци или въжета: Колкото е по-дълга връвта, толкова по-скоро е скъсването.

Късото въженце, което Питър изпробвал, го било издържало.

Въжето, на което възнамерявал да повери живота си — твърде тънкото въже, — било дълго повече от осемдесет метра.

То било готово де се скъса, казвам ви аз, и камъните отдолу го чакали да им падне, за да строшат костите му и попият кръвта му.

Много злощастия и беди се случили през онзи бурен ден, както имало и много героична постъпки, едни успешни, други обречени на провал. Някои от фермерските къщи във Вътрешните баронства били разрушени от вятъра така, както гладният вълк издухал къщичките на мързеливите прасенца в старата приказка. Много от онези, които останали бездомни, успели да си проправят път през снежната пустиня към крепостния град като вървели завързани заедно за по-сигурно. Други се насочили към Главния път на Делейн и се загубили в безкрайната белота, а техните замръзнали, оглозгани от вълците тела нямало да бъдат открити чак до пролетта. Но около седем вечерта снегът най-после започнал постепенно да намалява, а вятърът да утихва. Възбуждението стихнало и всички в замъка си легнали рано. Нямало какво повече да се прави. Огнищата били загасени, децата завити, чашите чай изпити, молитвите казани. Една по една светлините угасвали. Викача крещял високо, но вятърът заглушавал гласа му още щом излезел от устата му — в осем, после в девет, та чак до десет никои не бил в състояние да го чуе, а после повечето хора вече спели.

Томас също спял, но сънят му не бил спокоен. Нямало го Денис, да постои с него и да го успокои тази нощ, Денис още лежал вкъщи болен. Томас няколко пъти помислял да изпрати някой прислужник, за да провери как е (или даже да отиде самият той; харесвал Денис твърде много), но винаги възниквало нещо — да се подпишат книжа… да се изслушат петиции… и разбира се, да се изпият бутилки вино. Томас се надявал да се появи Флаг и да му даде едно от своите прахчета, което да му помогне да заспи… но откакто се завърнал от безполезното си пътуване на север, магьосникът станал странен и отчужден. Сякаш Флаг знаел, че нещо не е наред, но не можел да каже какво точно.

Томас се надявал, че магьосникът ще дойде, но не посмял да го повика.

Както обикновено, свистящият вятър напомнял на Томас за нощта, през която умрял баща му, и той се страхувал, че ще му бъде трудно да заспи… и че ако все пак успее да го стори, много е възможно да го споходят ужасни нощни кошмари, сънища, в които баща му ще крещи и ще умолява, а най-накрая ще потъне в пламъци. Затова Томас постъпил както бил свикнал — прекарал деня с неизменната чаша вино в ръка, и ако ви кажа колко много бутилки изпило това момче, преди най-накрая да си легне точно в десет часа, вие сигурно не бихте ми повярвали, така че няма и да ви кажа. Но били много.

Докато лежал нещастен на канапето и желаел Денис да бил на мястото си до огнището, Томас си мислел: Главата ме боли, стомахът ме свива… Струва ли си всичко това, само за да бъдеш крал? Вие също можете да се чудите и питате… но преди Томас да успее да се почуди още малко, вече бил заспал.

Поспал почти час… а после се надигнал и тръгнал. Излязъл през вратата и се запътил надолу по коридора, призрачен в дългата си бяла нощна риза. Тази нощ една закъсняла прислужница, с преметнати през ръката чаршафи, го видяла и той толкова много й заприличал на стария крал Роланд, че момичето хвърлило чаршафите, разпищяло се и избягало.

Когато тези писъци достигнали изпълненото с тъмни сънища съзнание на Томас, той помислил, че чува бащините си вопли.

Томас продължил напред, завил в един малко използван коридор. Поспрял в средата му и натиснал тайния камък. Влязъл в прохода, затворил вратата след себе си и се приближил до края на коридорчето. Отместил настрани капачетата, които се намирали зад стъклените очи на Деветака и, въпреки че още спял, повдигнал лице към дупките, сякаш за да погледне в стаята на мъртвия си баща. И сега ние ще оставим тук за известно време нещастното момче. От него се носела миризма на вино, спящите му очи плачели, горчиви сълзи се търкаляли по бузите му.

Той понякога бил жестоко момче, често бил тъжно момче, този престорен крал, и почти винаги бил слабоволево момче… но дори сега трябва да ви кажа, че наистина не вярвам някога да е бил действително лошо момче. Ако вие го мразите заради нещата, които извършил и заради нещата, които позволил да бъдат извършени, аз ще ви разбера, но ако в същото време не изпитвате към него поне капчица жал, ще остана изненадан.

В единайсет и четвърт през онази съдбоносна нощ, бурята изпуснала последната си въздишка. Леден вятър връхлетял върху замъка. Носел се с над сто километра в час. Той разпръснал намаляващите облаци, сякаш ги бръснала огромна ръка. Студена и бледа лунна светлина надникнала през тях.

На Трета източна улица имало тумбеста каменна кула, наречена Църквата на Великите Богове. Тя стояла там от незапомнени времена. Много хора се молели в нея, но сега била празна. И слава богу! Кулата не била много висока, изобщо не можела да се сравни с Иглата, но въпреки това стърчала над съседните сгради и през целия ден ненамаляващата сила на бурния вятър връхлитала върху нея. Този последен порив й дошъл твърде много. Най-горните десет метра, все камъни, просто се разлетели, както може да литне шапката на бостанско плашило при силен вятър. Някои от тях паднали на улицата, други се стоварили върху съседните постройки. А трясъкът бил ужасяващ.

Повечето от жителите на крепостния град, изморени от вълненията около бурята, вече спели дълбоко и не обърнали внимание на срутването на Църквата на Великите Богове (въпреки че щели да се дивят на сутринта пред покритите със сняг руини). Повечето само промърморили, обърнали се на другата страна и отново заспали.

Някои стражи-пазители, които не били чак толкова пияни, че да не обърнат внимание, чули трясъка, разбира се, и изтичали да видят какво се е случило. За други, които не влизали в тяхното число, падането на кулата минало незабелязано… но там имало и няколко души, които го чули и вие ей-сега ще узнаете кои били те.

Бен, Денис и Нейоми се приготвяли в склада със салфетки за опита си да спасят истинския крал, чули трясъка и се спогледали с широко отворени очи.

— Няма значение — казал Бен след секунди. — Не знам какво беше това, но все едно. Да продължаваме.

Безън и низшите надзиратели били пияни и не чули падането на Църквата на Великите Богове, но Питър го чул. Той седял на пода в спалнята и грижливо проверявал тънкото си въже за слаби места. Вдигнал глава, когато чул приглушения от снега тътен от падащи камъни, и бързо се приближил до прозореца. Не могъл да види нищо — онова, което паднало, било откъм противоположната страна на Иглата. Поколебал се известно време и се върнал при въжето. Наближавало полунощ и той стигнал до същия извод като приятеля си Бен. Нямало значение. Заровете били хвърлени. Трябвало да го направи.

Дълбоко в мрака на тайния проход Томас чул глухия тътен на разрушаващата се кула и се събудил. Доловил приглушеното лаене на кучетата, които се намирали някъде под него и ужасен осъзнал къде е.

И друг някой, който спял леко и сънувал неспокойни сънища, се събудил при падането на кулата. Събудил се, въпреки че се намирал дълбоко в подземията на замъка.

— Беда! — изпищяла една от главите на двуглавия папагал.

— Пожар, потоп и бягство! — изкряскала втората.

Флаг се събудил. Казах ви, че злото понякога е странно сляпо и това е така. Понякога злото е с приспан разум и спи.