прекарал целия си живот в замъка. Познавал го достатъчно добре, за да намери пътя от източното крило, където бил излязъл от канализацията, към по-ниското западно крило, където били складирани салфетките.

Понеже не искал да рискува който и да било да го забележи, Денис вървял през най-забутаните коридори, които познавал, и при всеки звук от стъпки (независимо дали били реални или измислени, а аз мисля, че поне някои от тях само му се причували), се притаявал в най-близката ниша или цепнатина. Като краен резултат този преход му отнел повече от час.

Мислел си, че никога през живота си не е бил толкова гладен.

Какво значение има проклетият ти стомах, Денис. Първо се погрижи за господаря си, а после — за корема.

Стоял притаен в сянката на някаква врата. Отвън слабо долетял гласът на Викача, който известявал четири часа сутринта. Тъкмо смятал да се придвижи напред, когато по коридора се разнесли бавни, ечащи стъпки… чул се звън на меч в ножница… изскърцали кожени гамаши.

Денис се притиснал още по-плътно назад в сянката, изпотен.

Някакъв страж-пазител спрял тъкмо пред вратата, в чиято сянка се бил притаил Денис, и забърникал с пръст в носа си. След това се навел напред и се изсекнал с два пръста. Денис можел да се протегне и да го пипне, струвало му се, че всеки момент стражът щял да се обърне… очите му да се отворят широко… да извика… и това щял да бъде краят на Денис, синът на Брандън.

Господи, шепнело вцепененото съзнание на Денис, моля те, господи…

Можел да усети миризмата на стража, вонята на престояло вино и печено месо от дъха му, и киселата пот, която лъхала от кожата му.

Стражът бавно се размърдал… Денис започнал да се отпуска… но онзи пак спрял и си зачовъркал носа. Денис щял да се разплаче.

„Имам си мома на име Марчи-Марчи-Мелда“ — затананикал си стражът с провлечен глас, докато ровел усърдно в носа си. Измъкнал оттам едно огромно зелено нещо, изследвал го замислено известно време, след което го пляснал върху стената. Пляк. — „Тя пък има си сестричка, с чудно име Еес-мераал-да… Бих преплувал шест морета… за да цункам коленцата! Я налей ведро със вино, за да цункам коленцата…“

В този миг с Денис ставало нещо ужасно. Носът му започнал да потрепва и да го сърби по начин, който не можел да бъде сбъркан. След малко щял да кихне.

Изчезвай! извикал той наум. Ооо, защо не се махаш, проклет глупако?

Но стражът сякаш нямал никакво намерение да тръгва. Тъкмо бил попаднал на богато находище в лявата си ноздра и не възнамерявал да го остави току-така.

"Имам си мома на име Дарчи-Дарчи-Дарла… Тя пък има си сестричка с чудно име Карла… И ще взема сто целувки… Я налей ведро със вино, за да цункам тези устни.

Как бих те цапнал по главата с едно ведро, проклетнико! мислел Денис. МЪРДАЙ оттук! Сърбежът в носа му ставал нетърпим, но той не смеел дори да го докосне, от страх, че стражът може да зърне движението с крайчеца на окото си.

Стражът се смръщил, навел се отново, изсекнал се както преди с пръсти и най-накрая тръгнал, като пеел провлечената си песен. Денис едва го изчакал да се скрие от погледа му, затиснал носа и устата си с лакът и кихнал. Зачакал да чуе звънтеж на метал, стражът да извади меча си и да се върне обратно, но той явно бил полузаспал и все още полупиян от нощния гуляй, който удостоил с присъствието си, преди да застъпи на стража. Денис знаел, че по-рано подобен мърляч щял да бъде открит бързо-бързо и изпратен в най-далечните предели на кралството, но времената се били променили. Чуло се изщракване на ключалка, изскърцване на панти, някаква врата се отворила, после с трясък се затворила и заглушила песента на стража, тъкмо когато отново бил стигнал до припева. Денис се отпуснал назад в нишата за миг, със затворени очи, бузите и челото му пламтели, краката му тежали като олово.

Виж ти, май известно време съвсем забравих за стомаха си! помислил си той и с две ръце запушил уста, за да подтисне хихикането си.

Надзърнал от скривалището си, не забелязал никого наоколо и тръгнал надясно по коридора към някаква врата, която му била добре известна, въпреки че празният люлеещ се стол и сандъчето с принадлежности за ръкоделие отвън били нови за него. Вратата водела към помещението, където били складирани всички онези салфетки, още от времето на Кайла Добрата. Вратата никога преди не се заключвала, не била заключена и сега. Старите салфетки определено не били толкова ценни, че да си струва да се заключват. Той надникнал вътре, като се надявал, че отговорът му на ключовия въпрос на Пейна все още бил в сила.

Докато стояли на пътя в ясната сутрин преди пет дни, Пейна го бил попитал следното: Знаеш ли кога носят нов комплект салфетки в Иглата, Денис?

Това наистина се сторило твърде лесен въпрос на Денис, но вие не може да не сте забелязали, че всички въпроси изглеждат лесни, когато знаете отговора, и ужасно трудни, когато не го знаете. Това, че Денис знаел отговора на въпроса, се дължало на неговите честност и почтеност, въпреки че тези черти на характера били така вкоренени в него, че той много би се учудил, ако някой му го кажел. Денис бил взел пари — всъщност парите на Андерс Пейна — от Бен Стаад, за да следи дали салфетките се доставят. Само гилдер, наистина, но парите са си пари, и платеното си е платено. Той се чувствал обвързан с честта си да проверява от време на време доставят ли се салфетките.

Денис разказал на Пейна за огромния склад (Пейна се смаял, като чул това) и че всяка събота вечер около седем часа една прислужница вземала двадесет и една салфетки, изтупвала ги, изглаждала ги, сгъвала ги и ги подреждала на купчина върху малка количка на колела. Тази количка стояла точно до вратата на помещението. Рано в неделя сутрин, в шест часа — сега оставали по-малко от два часа до този момент — един прислужник закарвал количката на Площада на Иглата. Той почуквал по залостената врата на грозната каменна кула, един от низшите надзиратели вкарвал количката вътре и подреждал салфетките върху някаква маса, откъдето давали на Питър по една на всяко ядене през цялата седмица.

Когато чул това, Пейна се зарадвал.

И така, Денис се разбързал и затърсил в ризата си бележката, която написал в изоставената ферма. За миг-два изпитал ужас, понеже не можал да я напипа, но после пръстите му се сключили върху нея и той въздъхнал с облекчение. Тя просто се била хлъзнала встрани.

Денис вдигнал салфетката за неделната закуска. За обяда в неделя. Почти щял да подмине и салфетката за неделя вечер и ако го бил направил, моята приказка щеше да има съвсем различен край, не мога да кажа дали по-добър, или по-лош, но със сигурност — различен. В края на краищата обаче Денис решил, че третата салфетка надолу е достатъчно сигурна. Той бил намерил някаква карфица в една цепнатина между две дъски на пода в изоставената ферма и я забол на презрамката на грубата ленена камизола, която носел като долно бельо (ако бил малко по-разсъдлив, щял да забоде и бележката към бельото си, с което щял да си спести неприятния момент с търсенето, но както може би вече ви казах, мозъкът на Денис понякога малко не достигал). Сега той взел карфицата и внимателно забол бележката в една от вътрешните сгъвки на салфетката.

— Дано стигне до теб, Питър — промърморил той в призрачната тишина на склада, натъпкан със салфетки, изработени преди векове. — Дано стигне, кралю мой.

Денис знаел, че вече е време да се скрие някъде. Скоро замъкът щял да се събуди, ратаите да се запрепъват към конюшните, перачките да тръгнат към пералните, чираците да се потътрят сънени и с подпухнали очи към работните си места край кухненския огън (когато Денис помислил за кухните, стомахът му отново изкуркал, сега и проклетите репи биха му се усладили, но храната, повторил си той, трябвало да почака).

Проправил си път някъде към дъното на огромното помещение. Купчините били толкова високи, пътечките толкова безредни и лъкатушни, че всичко наподобявало огромен лабиринт. От салфетките лъхал сладникав, сух мирис на памук. Най-после Денис се добрал до един от далечните ъгли и решил, че тук ще е в безопасност. Поразбутал една от купчините салфетки, разстлал я и си взел от една друга още малко за възглавница.