Откъм краката му се разнесли сухи, припукващи звуци Хръс! Хръс! Хръс!, когато няколко от изгнилите върви на снегоходките се скъсали.

Вълкът виел в тишината. Гладно и безмилостно.

— Никой — промърморил Флаг в дневната на своето мрачно жилище. Той рядко се разболявал — можел да си спомни само три или четири случая през целия си дълъг живот, — но сега бил хванал лоша настинка на север, когато спял на замръзналата земя, и въпреки че се оправял, още не се чувствал съвсем добре. — Никой. Само сън. Това е всичко.

Взел книгата от скута си, затворил я, оставил я върху една масичка отстрани — повърхността на тази масичка била прекрасно изработена от човешка кожа — и се облегнал назад в стола си. Скоро отново спял.

В заснежените полета на запад от замъка Денис бавно се отпускал. Капчица смъдяща пот се търкулнала в окото му и той разсеяно я изтрил. Помислил за Флаг… и някакси Флаг го чул. Но тъмната сянка от мисълта на магьосника вече преминала над него, както сянката на ястреб може да премине над притихнало зайче. Денис изпуснал дълга, треперлива въздишка. Краката му омекнали. Щял да опита, ох, с цялото си сърце щял да се опита да не мисли повече за магьосника. Но когато нощта се спуснала и на небето се показала луната с призрачния си ефирен пръстен, това било по-лесно да се реши, отколкото да се направи.

В осем часа Денис излязъл от полето и навлязъл в Кралския резерват. Познавал го достатъчно добре. Бил носил оръжието на баща си, когато Брандън придружавал стария крал по ловните полета, а Роланд бил идвал тук често, дори и на старини. Томас идвал много по-рядко, но в малкото случаи когато го правел, Денис, разбира се, бил задължен да го придружава. Скоро се натъкнал на пътека, която познавал и тъкмо преди полунощ достигнал края на тази малка горичка.

Стоял зад едно дърво и гледал към крепостната стена. Дотам имало километър открито, затрупано със сняг пространство. Луната все още греела, а Денис бил твърде добре осведомен за часовите, които обхождали крепостния зид. Щяло да се наложи да изчака, докато принц Ейлън закара сребърната си колесница накрая на света, преди да пресече тази открита площ. Той знаел от самото начало, че това щяла да бъде най-рискованата част от цялото приключение. Когато се разделял с Пейна и Арлън под добрата слънчева светлина, рискът изглеждал приемлив. Сега му се струвал съвсем безумен.

Връщай се, молел в него някакъв малодушен глас, но Денис знаел, че не би могъл. Неговия татко му бил поставил задача и ако боговете смятали, че трябва да умре, за да я изпълни, то тогава той щял да умре.

Далечен и все пак ясен — сякаш го чувал по време на сън — достигнал до Денис гласът на Викача, понесъл се от централната крепостна кула: Дванайсет часа е и всичко е наред…

Нищо не е наред, помислил Денис отчаяно. Нито едно-единствено нещо. Загърнал още по-стегнато около себе си тънкото палтенце и започнал дългото чакане луната да залезе.

В края на краищата тя се скрила от небето и Денис знаел, че е време да върви. Както стоял, отправил кратка молитва към боговете и тръгнал да пресича откритото пространство колкото можел по-бързо, като всеки момент очаквал от крепостните стени да долети викът Кой е там? Викът не се разнесъл. Облаците се сгъстили на нощното небе. Всичко под крепостната стена представлявало една тъмна сянка. За по-малко от десет минути Денис стигнал до крепостния ров. Снегът под него изскриптял, когато седнал на ниския бряг и свалил снегоходките.

Плъзнал се надолу към рова, който бил замръзнал и покрит с повече сняг.

Думкащото сърце на Денис се поуспокоило. Вече бил в сянката на крепостната стена и нямало да бъде забелязан, освен ако не се случело някой часови да погледне право надолу, а най-вероятно дори и тогава не.

Денис внимавал да не пресича целия ров, не още, тъй като ледът близо до крепостната стена щял да бъде поразмекнат и тънък. Знаел защо е така. Причината за тънкия лед и неприятната миризма тук и за влажните петна по огромните камъни на външната стена, била неговата надежда да влезе тайно в замъка. Придвижил се внимателно наляво и наострил уши за шум от изтичаща вода.

Най-после го чул и погледнал нагоре. Там, на височината на очите, в солидната крепостна стена имало кръгла, черна дупка. От нея изтичали равнодушни струйки течност. Това била отходната канализационна тръба.

„Сега напред“ — промърморил Денис. Отдръпнал се пет стъпки назад, затичал се и скочил. Докато го правел, усетил как размекнатият от постоянното изтичане на топли отпадъци от тръбата лед поддава под краката му. Успял да се вкопчи здраво във влажното отверстие на тръбата. То било хлъзгаво и трябвало яко да се държи, за да не падне. Изтеглил се нагоре, като се мъчел да опре някъде крака и най-накрая успял да се напъха вътре. Спрял за момент, опитал се да си поеме дъх и започнал да пълзи навътре по тръбата, която била равномерно наклонена. Още като деца той и някои от приятелите му в игрите открили тези тръби, но родителите бързо им забранили да влизат в тях, отчасти понеже можели да се загубят и главно заради плъховете в канализацията. Дори сега, след толкова време, Денис си мислел, че знаел къде щял да излезе.

Един час по-късно в един безлюден коридор в източното крило на замъка една от канализационните решетки помръднала… останала неподвижна… и пак помръднала. Преместила се малко встрани и след секунди един много мръсен (и ужасно вонящ) иконом на име Денис се измъкнал от дупката и задъхан легнал на студения каменен под. Той би си позволил и по-дълга почивка, но някой можел да дойде насам, даже и в този нечовешки час, така че наместил решетката и се огледал.

Денис не познал коридора веднага, но това въобще не го разтревожило. Тръгнал надолу към Т- образното разклонение в далечния му край. Най-после му хрумнало, че не срещнал плъхове в отходните тръби. Това било голямо облекчение. Той бил подготвен за тях, не само от зловещите приказки, които му бил разказвал баща му, но и защото в няколкото случая, когато той и приятелчетата му търсели приключения с пронизителни, изпълнени със страх и смях писъци в тръбите като деца, там наистина имало плъхове. Плъховете били неотменна част от страховитите детски приключения за проверка на смелостта.

Вероятно е имало просто няколко мишки, но твоите спомени са ги превърнали в плъхове, помислил Денис. Истината не била такава, но Денис никога нямало да узнае това. Паметта не го лъжела за плъховете в канализацията. От прастари времена тръбите били населени с огромни, разнасящи болести гризачи. Само пет години минали, откакто Гъмжилото престанало да съществува в канализацията. То било изтребено от Флаг. Самият той се бил отървал от две неща — парченце камък и своята кама, като ги пуснал в канализацията през една решетка, подобна на тази, през която се появил самият Денис в тази ранна неделна утрин. Бил се отървал от тях, разбира се, защото върху им били полепнали по няколко зрънца от смъртоносния Драконов пясък. Изпаренията от тези няколко песъчинки избили плъховете, като подпалили живи много от тях, докато джапали из пенестата вода в тръбите и задушили всички останали, преди да са успели да избягат. Пет години по-късно плъховете още не се били върнали, въпреки че повечето от отровните изпарения се били разпръснали. Повечето, но не всички. Ако Денис бил влязъл в някоя тръба малко по-близо до жилището на Флаг, сигурно и той самият щял да умре. Може би го спасил неговият късмет, може би — съдбата, или пък онези богове, на които се бил помолил. Аз нямам становище по въпроса. Разказвам истории, а не измислици, и по въпроса за оцеляването на Денис, заключенията оставям на вас.

Денис стигнал до разклонението, надникнал зад ъгъла и видял някакъв млад сънен страж да върви в другия край на коридора. Веднага се дръпнал назад. Сърцето му отново тупкало силно, но той бил доволен. Сега вече знаел къде е. Когато отново надзърнал, стражът бил отминал. Денис тръгнал бързо по този коридор, слязъл по няколко стъпала, прекосил друга галерия. Движел се сигурно и бързо, тъй като бил