Щял да разчита на късмета си в такъв случай. Късметът си на крал. Баща му често говорел за това. Има щастливи и нещастни крале. Но ти ще станеш крал и ще имаш свой собствен късмет. Мисля, че ще бъдеш много щастлив.

Той бил крал на Делейн, поне в собственото си сърце, вече пет години. Когато мислел за късмета си, му се струвало, че той е от един особен вид, добре познат на хора като семейство Стаад, прочути с лошия си късмет. Но може би тази нощ щял да си възвърне всичко.

Неговото въже, неговите крака, неговият късмет. Или всички те щели да издържат, или всички щели да се сломят, напълно възможно дори едновременно. Нямало значение. Колкото и да му липсвал досега, Питър щял да се довери на късмета си.

— Тази нощ — промърморил той и се отдръпнал от прозореца… но по време на вечерята се случило нещо, което променило намеренията му.

На Пейна и Арлън им бил необходим целият ден във вторник, за да изминат петнайсетте километра до фермата на Рийчъл и, когато пристигнали, били напълно изтощени. Замъкът Делейн се намирал два пъти по-далече, но Денис вероятно можел да почука на Западната порта — ако бил толкова откачен, че да направи подобно нещо, — още в два следобед, въпреки дългата си разходка предишния ден. Такава е разликата, разбира се, между младия и стария човек. Но това, което можел да направи, всъщност нямало значение, защото Пейна бил пределно ясен в своите инструкции (особено за човек, който претендирал, че няма никаква представа какво върши) и Денис възнамерявал да ги следва до най-малките подробности. Тъй че щяло да мине известно време преди да влезе в замъка.

След като почти преполовил разстоянието, той започнал да се оглежда за място, където би могъл да се подслони през следващите няколко дни. Досега не бил срещнал никого по пътя, но минавало пладне и скоро щели да се появят хора, които се връщали в крепостта от пазара. Денис не искал някой да го види и забележи. В края на краищата нали се предполагало, че си е вкъщи и пази леглото. Не му се наложило да се оглежда дълго и скоро открил едно местенце, което чудесно подхождало на целите му — изоставена ферма, добре поддържана някога, но сега започнала да се руши. Благодарение на Томас Носителя на данъци, вече имало доста такива къщи по пътищата, водещи към крепостта.

Томас останал там до късния съботен следобед, цели четири дни. Бен Стаад и Нейоми по това време вече се били отправили на път от Далечните гори към фермата на Пейна. Нейоми пришпорвала здраво кучешкия впряг и кучетата правели всичко, на което били способни. Ако знаел това, Денис щял да се почувства поне малко по-леко, но той разбира се нямало как да го знае и бил самотен.

В самата къща нямало никаква храна, но в избата намерил няколко картофа и шепа репи. Изял картофите (Денис мразел репи, винаги досега ги бил мразил, а отсега нататък щял да ги мрази още повече), като използвал ножа си, за да изреже изгнилото, което означава, че изхвърлил три-четвърти от всеки картоф. Останала му шепа бели топчета с големината на гълъбови яйца. Изял няколко, погледнал към репите и въздъхнал. Независимо дали ги харесвал (никак), или ги мразел (много), бил съвсем наясно, че така или иначе в петък ще опре до тях.

Ако съм достатъчно гладен, мислел си Денис обнадежден, може пък и да ми се усладят. Сигурно ще излапам тези позастарели репи и ще моля за още!

Най-накрая му се наложило да изяде няколко, въпреки че успял да издържи до събота на обяд. Дотогава те наистина били започнали да му се струват хубави на вид, но колкото и да бил гладен, на вкус пак му се сторили ужасни.

Денис, който подозирал, че следващите дни ще бъдат доста тежки, въпреки всичко ги изял.

Денис намерил и чифт стари снегоходки в сутерена. Каишките им били твърде дълги, но той разполагал с достатъчно време, за да ги скъси. Вървите били започнали да изгниват, но това нямало как да се промени, пък и Денис смятал, че и така ще свършат работа. Нямало да се нуждае от тях за дълго.

Спял в избата, защото се страхувал от изненади, но, докато било светло през тези четири дълги дни, прекарвал по-голямата част от времето си в дневната на изоставената къща и наблюдавал макар и незначителното движение насам-натам. Хора се появявали около три часа и към пет обикновено изчезвали, тъй като през зимата рано се смрачавало. Дневната била тъжно и пусто място. Някога сигурно е била прелестно кътче, където семейството се е събирало, за да обсъди току-що отминалия ден. Сега обаче принадлежала само на мишките… и на Денис, разбира се. Пейна, след като чул изявлението на Денис, че може да чете и да пише „твърде добре за човек от прислугата“ и след като го накарал да напише Великите букви (било тъкмо по време на закуската във вторник, последното истинско хапване на Денис, след обяда му в понеделник, хапване, за което си спомнял с разбираема носталгия), го снабдил с няколко листа хартия и молив. Денис се трудил усърдно през много от часовете, които прекарал в запуснатата къща, за да напише една бележка. Пишел, задрасквал, преписвал, мръщел се ужасно, докато препрочитал, почесвал се по главата, подострял си молива с ножа и отново пишел. Срамувал се от правописа си и се ужасявал, че може да забрави нещо съдбоносно, което Пейна му е казал да включи в нея. На няколко пъти, когато бедният му, изтощен мозък просто не бил в състояние да продължи, той се ядосвал, че Пейна не останал буден още един час онази нощ, когато Денис отишъл при него, и не написал сам проклетата си бележка, или поне да я бил продиктувал на Арлън. През повечето време обаче се радвал, че има занимание. Цял живот бил работил здравата и безделието го правело нервен и неспокоен. Предпочитал да работи със силното си младежко тяло, отколкото с не така силния си младежки мозък, но работата си била работа и той се радвал, че я има.

В събота на обяд разполагал с писмо, от което изпитвал видимо задоволство (това било добре, тъй като по начина, по който пишел, за да стигне до него, изразходвал всичко до последните два листа). Денис го разглеждал с особено възхищение. То покривало двете страни на листа и било най-дългото нещо, написано от него досега. Сгънал го до големината на хапче, след което занадничал през прозореца в нетърпеливо очакване да стане достатъчно тъмно, за да тръгне. Питър видял сгъстяващите се облаци от своята стая на върха на Иглата, а Денис — от дневната на изоставената къща, но и двамата били научени от бащите си — единият крал, а другият — негов иконом, да четат по небето, затова и Денис си помислил, че на другия ден ще вали сняг.

В четири часа дългата синкава сянка на къщата започнала да се разпростира и Денис вече не чувствал толкова силно желание да тръгва. Там го дебнела опасност… смъртна опасност. Трябвало да отиде, където Флаг може би и в момента правел своите черни магии, може би и в момента проверявал дали един иконом е болен. Но как се чувствал Денис, наистина нямало значение и той го знаел. Било дошло времето да изпълни дълга си, както всички икономи от предишните поколения в семейството му го изпълнявали векове наред и Денис също щял да направи всичко възможно.

Щом се смрачило след залез слънце, излязъл от къщата, сложил снегоходките и се отправил през полето към крепостта. Безпокояла го мисълта за скитащи вълци, но можел само да се надява, че няма да срещне такива или поне, че те не биха го закачили. Нямал и най-малката представа, че Питър е решил да направи своя опасен опит за бягство през следващата нощ, но и той, както Пейна, както и самият Питър, изпитвал нужда да бърза. Струвало му се, че буреносни облаци са притиснали сърцето му, подобно на онези в небето. Докато упорито напредвал през безлюдното, покрито със сняг поле, мислите му търсели начин как да влезе в замъка, без да го видят и да му поискат паролата. Мислел, че знае как да го направи… ако, там била цялата работа, Флаг не го подушел.

Само произнесъл наум името на магьосника и веднага нейде в тихата бяла пустош завил вълк. В мрачното помещение под замъка, което служело за жилище на Флаг, магьосникът изведнъж се изправил на стола, в който бил заспал с разтворена на корема книга за чудотворните билки.

— Кой произнася името на Флаг? — прошепнал магьосникът и двуглавият папагал изпищял.

Застанал сред голямото и безлюдно бяло поле, Денис чул този глас, лепкав и неприятен като паяжина, в собствената си глава. Спрял се и затаил дъх. Когато най-накрая въздъхнал, дъхът му изскочил като студена костилка от устата му. Денис бил напълно вледенен, но горещи капчици пот покривали челото му.