бил забелязал, че някои от салфетките, които му носели, били проядени от молци и миришели на мухъл. Чудото, макар и той да не го знаел, било, че част от тях са се запазили все още толкова добре.

Денис можел да му каже, че салфетките се донасяли, използвали се веднъж, прибирали се (без няколкото нишки, които Питър измъквал от всяка) и след това просто се изхвърляли. В края на краищата, защо пък не? От тях имало достатъчно, казвали всички, щели да стигнат за петстотин принца в продължение на петстотин години… дори и по-дълго. Ако Андерс Пейна не бил и милостив, а само жесток човек, най- вероятно броят на салфетките наистина щял да бъде ограничен. Но той знаел колко много се нуждае от работата и от надницата, която тя й носи, онази безименна жена в люлеещия се стол (както го знаела и Кайла Добрата в онези отдавна отминали времена), и затова продължавал да й плаща, като имал грижа и за гилдърите на Безън след принудителното бягство на семейство Стаад. Жената станала неотменна част от предверието на склада за салфетки, онази стара жена с иглата си, която по-скоро разваляла, отколкото създавала. Тя седяла в стола-люлка година след година и отстранявала десетки хиляди кралски коронки, и тъкмо затова съвсем не било изненадващо, че нито дума за дребните кражби на Питър никога не достигнала до ушите на Флаг.

И така вие разбирате, че ако не били погрешното предположение на Питър и онзи незададен въпрос, той можел да продължи работата си много по-бързо. Понякога наистина му се струвало, че салфетките не се свивали толкова много, колкото би трябвало, но никога не му хрумнало да се запита дали е вярно основното му (макар и неясно) предположение, че салфетките, които използва, се връщат периодично при него. Ако само си бил задал този единствен прост въпрос!…

Но в края на краищата може и всичко да било за добро.

А може и да не било. Ето още нещо, което сами ще трябва да решите за себе си.

Най-накрая Денис превъзмогнал страха си от това, че е иконом на Томас. Пък и Томас почти напълно го пренебрегвал, като се изключи, че понякога го смъмрял, дето е забравил да му приготви обувките (самият Томас обикновено ги зарязвал някъде и после не помнел къде), или настоявал Денис да изпие чаша вино с него. Виното винаги създавало на Денис проблеми със стомаха, макар и да бил свикнал да харесва по някоя глътка бъндъл джин вечер. Въпреки всичко той изпивал виното. Нямал нужда от своя добър стар татко, за да му каже, че човек не бива да отказва да пие със своя крал, когато е помолен за това. И понякога, обикновено когато бил пиян, Томас забранявал на Денис да си отиде вкъщи и настоявал да прекара нощта в покоите му. Денис предполагал — и с право — че това били нощите, в които Томас просто се чувствал твърде самотен, за да понесе сам своето собствено уединение. Той произнасял дълги, пиянски, уплетени проповеди за това, колко е трудно да си крал, как се опитва да даде най-доброто от себе си и да бъде справедлив и как всеки го мрази по една или друга причина. Томас често плачел по време на тези проповеди или лудо се смеел без никакъв повод, но обикновено просто заспивал по средата на разпокъсаната си защита на някой данък. Понякога с клатушкане се добирал до леглото си и Денис можел да спи на канапето. По-често Томас заспивал, или изпадал в безсъзнание на канапето и Денис си стъкмявал неудобно легло до изстиващото огнище. Това било може би най-странното съществуване, което който и да било кралски иконом някога е познавал, но на Денис то му се струвало достатъчно нормално, разбира се, защото то било единственото, което някога бил виждал.

Това, че Томас в повечето случаи го пренебрегвал, било едното. Другото, дори по-важно нещо било, че Флаг също не го забелязвал. Всъщност Флаг изцяло бил забравил участието на Денис в плана му да изпрати Питър в Иглата. За него Денис не бил нищо повече от инструмент — инструмент, който свършил работата си и можел да бъде оставен настрана. Ако се бил замислил за Денис, щяло да му се стори, че инструментът е добре възнаграден: Денис станал иконом на краля, в края на краищата.

Но една нощ в ранната зима на годината, през която Питър навършил двайсет и една, а Томас — шестнайсет години, нощ, когато тънкото въже на Питър било най-накрая почти готово, Денис видял нещо, което променило всичко — и с това нещо, което Денис видял през онази студена нощ, трябва да започна разказа си за последните събития в моята приказка.

Случила се нощ, която много приличала на нощите през ужасното време тъкмо преди и след смъртта на Роланд. Вятърът виел в черното небе и стенел в тесните улички на Делейн. Дебела слана попарила пасищата на Вътрешните баронства и покрила калдъръма на града в замъка. Отначало луната в третата си четвърт се показвала и скривала сред бързодвижещите се облаци, но в полунощ облаците се сгъстили достатъчно, за да я скрият напълно и в два през нощта — когато Томас събудил Денис с тропота от резето на вратата, водеща от всекидневната към външния коридор — започвал да вали сняг.

Денис чул трополенето и се надигнал, като се смръщил от сковаността в гърба си и от изтръпналите си крака. Тази вечер Томас бил заспал на канапето, вместо със залитане да се отправи към леглото си, така че за младия иконом било останало огнището. Сега огънят бил почти загаснал. Едната страна на Денис, обърнатата към огнището, му се струвала като опечена, а другата била замръзнала.

Той погледнал към дрънчащия звук… и за миг останал вцепенен от ужас. В този единствен миг си помислил, че на вратата има призрак и почти изкрещял. След това забелязал, че е само Томас, в бялата си нощна риза.

— Ггг-господарю?

Томас не му обърнал внимание. Очите му били отворени, но не гледали в резето. Били уголемени и сънуващи и гледали право напред в нищото. Денис изведнъж проумял, че младият крал ходи насън.

Тъкмо, когато Денис открил това, Томас сякаш осъзнал, че причината ключалката да не работи, е все още спуснатото резе. Той го издърпал и излязъл в коридора, като приличал на призрак повече от когато и да било, на потрепващата светлина от стенните свещници. Подгъвът на нощната му риза се подмятал, а той вървял с боси крака.

Денис за миг продължил да седи като закован до огнището с кръстосани крака, забравил за изтръпването им, а сърцето му биело до пръсване. Отвън вятърът навявал сняг по ромбовидните стъкла на прозорците на всекидневната и ревът му наподобявал вой на банши — духът, предвестник на смъртта. Какво трябвало да направи Денис?

Едно единствено нещо, разбира се. Младият крал бил негов господар. Трябвало да го последва.

Може би тъкмо бурната нощ била причина Роланд така ясно да изплува в съзнанието на Томас, а може би не. В действителност Томас непрекъснато мислел за баща си. Вината е като възпалена рана, непрекъснато привлича вниманието и виновникът се чувства принуден да я разглежда и разчопля, така че тя никога не заздравява напълно. Томас пил много по-малко от обикновено, но странно защо, на Денис му се сторил по-пиян от всякога. Изреченията му били разпокъсани и неясни, а очите — широко разтворени и опулени — показвали твърде много от бялото си.

До голяма степен това се дължало на факта, че Флаг бил заминал. Носели се слухове, че благородници-ренегати между които и двамата Стаад, били забелязани да се събират в далечните гори в северните части на кралството. Флаг бил повел полк главорези, закалени в битки войници, за да ги търси. Томас винаги ставал по-капризен, когато Флаг заминел нанякъде. Той знаел, че това е така, понеже вече почти напълно зависел от злия магьосник… но зависел от Флаг по начин, който не разбирал напълно. Твърде голямото количество вино вече не било единственият порок на Томас. Сънят често отбягва онези, които имат тайни, и Томас бил сполетян от тежко безсъние. Без да знае се бил пристрастил към сънотворните дози на Флаг. Флаг оставил на Томас известно количество приспивателни, когато повел войниците на север, но очаквал да е далеч само три дни, най-много четири. През последните три денонощия Томас или спял лошо, или изобщо не спял. Чувствал се странно — нито съвсем буден, нито напълно заспал. Натрапчиво го преследвали мисли за баща му. Струвало му се, че чува гласа му, носен от вятъра, да крещи: Какво си ме зяпнал? Защо ме зяпаш така? Виждал виното… образът на Флаг с жестокото му, радостно лице… гледката как косата на баща му лумва в пламъци… всички тези видения прогонвали съня и го карали да се взира с широко отворени очи в нощта, докато всички останали в замъка