чаша бъндъл-джин. Веднага му била осигурена. Брандън я пресушил, целунал пак жена си и я пратил извън стаята.

— Сега трябва хубу да служиш на господаря си, Денис — рекъл той. — Вече си мъж и мъжките задължения са пред тебе.

— Ще служа на краля, колкото мога по-добре, тате — обещал Денис, макар че мисълта да поеме задълженията на баща си го ужасявала. Доброто му, грозничко лице било мокро от сълзи. През последните три години Брандън и Денис били икономи на Томас и задълженията на Денис изглеждали същите като преди, с Питър; но някак нищо не било същото… дори нямало нищо общо с преди.

— Томас, мда — казал Брандън, след което прошепнал: — Но ако доде време да напрайш некоя услуга на първия си господар, Денис, не съ колебай. Аз нивга…

В този миг Брандън се вкопчил в лявата страна на гърдите си, вцепенил се и умрял. Умрял там, където искал да умре, в собствения си стол, пред собствения си огън.

През четвъртата година затворничество на Питър — въжето му под камъка равномерно ставало все по- дълго и по-дълго — семейство Стаад изчезнало. Тронът си присвоил малкото, което било останало от земите им, както правел обикновено при изчезването на някое благородно семейство. И с напредването на владичеството на Томас, изчезванията ставали все по-чести.

Семейство Стаад било само една от темите за клюки по медовинарниците в седмица, която включвала четири обезглавявания, увеличен данък за магазинерите и хвърлянето в затвора на възрастна жена, обикаляла три дни напред-назад пред двореца с крясъци, че внукът й бил измъчван в тъмницата, задето е говорил срещу Данъка за едрия рогат добитък от предишната година. Но когато Питър чул името Стаад в разговорите на надзирателите, сърцето му за миг спряло.

Веригата от събития, довела до изчезването на семейство Стаад, вече била добре позната на всеки в Делейн. Тиктакащото махало на секирата на палача страхотно било изтънило броя на благородниците. Много от тях загинали, защото семействата им служели на кралството от стотици — или дори хиляди — години и те не можели да повярват, че такава несправедлива участ ще или може да ги сполети. Други, щом забележели зловещите предзнаменования, побягвали. Семейство Стаад било от тях.

И слуховете започнали.

Иззад събрани шепи се разправяло, че тези благородници не се били разпилели просто по четирите посоки на света, а някъде се събирали заедно, може би в дълбоките гори в северния край на кралството, за да планират събарянето на трона.

Питър приемал тези истории като вятъра през прозореца и теченията под прага. Те били мечти за един по-широк свят. Той най-вече работел по въжето си. През първата година то нараствало с по петдесет сантиметра на всеки три седмици. В края на същата година разполагал с тънко въже дълго осем метра — въже, което било, поне на теория, достатъчно здраво, за да издържи теглото му. Но имало разлика между висенето от гредата в спалнята му и висене над пропаст от сто метра и Питър го знаел. Той съвсем буквално залагал живота си на това тънко въженце.

По осем метра на година никак не било достатъчно; щели да минат повече от осем години преди да може дори да опита, а мърморенията, които долавял от прозореца си, вече ставали достатъчно силни, за да звучат обезпокоително. Най-важното от всичко било кралството да издържи — не бивало да се допускат въстания и хаос. Неправдите трябвало да се поправят, но със закони, а не с лъкове и стрели, нито с камъни и тояги. Томас, Ливън Валера, Роланд, той самият, дори Флаг избледнявали до незначителност в сравнение с това. Трябвало да има законност.

Колко би го обичал за тези мисли Андерс Пейна, който ставал все по-стар и по-огорчен край своя огън!

Питър решил, че трябва да положи усилия да избяга колкото може по-рано. За тази цел той започнал да прави дълги изчисления, като всички цифри били само в главата му, за да не оставя никакви следи. Той ги правил отново, и отново, и отново, доказвайки си, че никъде не е допуснал грешка.

По време на втората си година в Иглата започнал да измъква по десет нишки от всяка салфетка; през третата — по петнайсет; през четвъртата — по двайсет. Въжето растяло. Деветнайсет метра след втората година; трийсет и четири след третата; петдесет и два след четвъртата.

Въжето тогава все още щяло да виси на четирийсет и осем метра над земята.

През последната година Питър започнал да измъква по трийсет нишки от всяка салфетка и за първи път кражбите му се забелязвали ясно — салфетките изглеждали оръфани по четирите си края като наядени от мишки. Питър със свито сърце очаквал кражбите му да бъдат разкрити.

Но те не били разкрити нито тогава, нито когато и да било. Дори не възникнали съмнения. На Питър дългите безсънни нощи му се стрували безкрайни, все се чудел и тревожел кога Флаг щял да дочуе нещо съмнително, някоя изпусната забележка и ще надуши какво е замислил Питър. Тогава щял да изпрати неколцина слуги, предполагал Питър, и изтезанията щели да започнат. Питър бил премислял нещата до болка и направил само едно погрешно предположение, но то довело до второ (както често се случва с погрешните предположения) и това второ предположение станало причина да загуби време в колебания. Той предположил, че броят на салфетките е краен — около хиляда или най-много хиляда и нещо — и че те се използуват отново втори и трети път. Разсъжденията му относно запаса от салфетки никога не се отделили от тази плоскост. Денис можел да му каже съвсем друго и да му спести две години работа, но той никога не го попитал. Истината била проста, но смайваща. Салфетките на Питър съвсем не идвали от запас, възлизащ на хиляда, две хиляди или двайсет хиляди салфетки, защото имало близо половин милион от тези стари, престояли салфетки общо.

В едно от дълбоките подземия на замъка се намирал голям колкото бална зала склад. И той бил пълен със салфетки… салфетки… и нищо друго освен салфетки. На Питър му миришели на плесен и в това нямало нищо изненадващо — повечето от тях, случайно или не, датирали от времето на затворничеството и смъртта на Ливън Валера, а съществуването на всички тези салфетки, случайно или не, било поне непряко, работа на Флаг. Дори в известен смисъл може да се каже, че той ги създал.

Преди много години настанали наистина зловещи времена за Делейн. Хаосът, който Флаг толкова сериозно желаел, почти завладял страната. Валера бил отстранен от трона и на негово място се възкачил лудият крал Алън. Ако той бил изкарал още десет години, кралството със сигурност щяло да се удави в кръв… но Алън бил ударен от гръм, докато един ден играел на ашици на задната поляна под проливния дъжд (както ви казах, той бил луд). Този гръм, казвали някои, бил изпратен от самите богове. Алън бил наследен от своята племенница Кайла, останала в историята като Кайла Добрата… и от нея едно след друго идвали поколенията, които водели накрая до Роланд и двамата братя, за които ви разказвам. Тъкмо Кайла, Добрата кралица, била тази, която измъкнала страната от тъмнината и бедността. Тя почти разорила кралската хазна, за да го направи, макар да знаела, че парите — златните монети — са кръвоносната система на кралството. Голяма част от тях била пропиляна по време на лудото, фатално управление на Алън II — крал, който понякога пиел кръв от резнатите с нож уши на слугите си, и който настоявал, че може да лети. Крал, повече интересуващ се от магии и некромантия, отколкото от печалби и загуби и от благосъстоянието на народа си. Кайла знаела, че ще й трябва голям прилив и от двете — обич и гулдени — за да постави в ред всичко, объркано при управлението на Алън, и започнала с опит да накара отново да заработят всички, които били в състояние за това, от най-възрастния до най-младия в Делейн.

На много от по-възрастните поданици в централната кула на крепостта било възложено да изработват салфетки. Не защото имало нужда (мисля, че вече ви казах как повечето от принцовете и благородниците в Делейн постъпвали с тях), а защото било необходимо да се работи. Това били хора, прекарали без работа цели двайсет години, а в някои случаи и повече, но те заработили с желание, като тъчали на станове, които съвсем точно наподобявали онзи в кукленската къщичка на Саша… с изключение на размера, разбира се!

В продължение на десет години тези старци, над хиляда на брой, правели салфетки и получавали златни монети от съкровищницата на Кайла за работата си. В продължение на десет години други старци, съвсем малко по-млади от тях и малко по-способни да се движат, ги сваляли в хладния, сух склад под замъка. Питър