ТАМ НЯМАШЕ никого.

Тоест имаше. Мис Уинтъртаун лежеше в леглото, но философите доста биха се затруднили да определят дали в стаята има някой или не.

Бяха я облекли в бяла рокля и окачили на врата й сребърна верижка, бяха сресали и прибрали в прическа красивата й коса, а на ушите й бяха окачили обеци с перли и гранати. Но беше много съмнително в такъв момент мис Уинтъртаун да се интересува от подобни неща. Бяха запалили свещи и наклали хубав огън в камината, бяха украсили стаята с рози и те я изпълваха със сладък аромат, но сега мис Уинтъртаун можеше да лежи със същото спокойствие и на най-зловонния таван в града.

— Казвате, че е била доста хубава? — каза мистър Ласелс.

— Не сте ли я виждали? — попита Дролайт. — О, тя беше прекрасно създание. Направо божествена. Ангел.

— Наистина? А сега е такава развалина! Трябва да посъветвам всички красиви жени, които познавам, да не умират — отбеляза мистър Ласелс. Той се надвеси над тялото. — Очите й са затворени.

— Очите й бяха самото съвършенство — каза Дролайт. — Бистри, тъмносиви, с дълги тъмни мигли и тъмни вежди. Жалко, че не сте я виждали — беше създание, на което бихте се възхитили — той се обърна към мистър Норел. — Е, сър, готов ли сте да започнете?

Мистър Норел седеше на стол до камината. Решителният делови вид, с който беше влязъл в къщата, се бе изпарил; сега той беше свел глава и дишаше тежко, забил поглед в килима. Мистър Ласелс и мистър Дролайт го наблюдаваха с любопитството, характерно за всеки от тях — тоест Дролайт се суетеше и очите му блестяха в очакване, а Ласелс бе самото хладнокръвие и скептицизъм. Дролайт почтително отстъпи на няколко крачки от леглото, за да може мистър Норел да се приближи, а Ласелс се облегна на стената и скръсти ръце (поза, която често заемаше в театъра).

Магьосникът отново въздъхна.

— Мистър Дролайт, вече ви казах, че този вид магия изисква пълно усамотение. Ще ви помоля да изчакате долу.

— О! Но, сър… — запротестира Дролайт. — Такива близки приятели като Ласелс и мен едва ли могат да бъдат пречка за вас! Ние сме най-тихите хора на света! След две минути ще забравите, че сме в стаята. А и трябва да кажа, че присъствието ни тук е от решаващо значение! Защото кой ще разнесе новината за постижението ви на сутринта, ако не ние с Ласелс? Кой ще опише невижданото величие на момента, в който вашата магия ще триумфира и младата жена ще се съживи? Или покъртителния патос на мига, в който ще бъдете принуден да признаете поражението си? Сам няма да се справите, сър. Знаете, че няма да се справите.

— Може би — каза мистър Норел. — Но това, което предлагате, е абсолютно невъзможно. Аз няма — не мога — да започна, докато не напуснете стаята.

Горкият мистър Дролайт! Той не можеше да принуди магьосника да започне против волята си, но след като бе чакал толкова дълго да види магия, сега искаха да го изключат! Това беше повече, отколкото можеше да понесе. Дори Ласелс остана леко разочарован, защото се бе надявал да види нещо много нелепо, с което да се повесели.

Когато двамата излязоха, мистър Норел се надигна уморено от стола и взе една книга, която бе донесъл със себе си. Разгърна я на страницата, която беше отбелязал със сгънато писмо, и я сложи на малка масичка, за да му бъде подръка, ако се наложи. После започна да изрича заклинание.

То подейства почти незабавно, защото изведнъж се появи зеленина там, където преди я нямаше, и свежо, приятно ухание на гора и поле изпълни стаята. Мистър Норел млъкна.

В средата на стаята стоеше някой: висок, красив господин със съвършена бледа кожа и изобилие от коса, светла и лъскава като пух на глухарче. Хладните му сини очи блестяха, а над тях имаше дълги тъмни вежди, които стърчаха нагоре и се сгъстяваха в краищата. Беше облечен като всеки друг джентълмен, но сакото му бе в най-яркото възможно зелено — цветът на листата в началото на лятото.

— О Lar! — започна мистър Норел с треперещ глас. — О Lar! Magnum opus est mihi tuo auxilio. Haec virgo mortua est et familia eius eam ad vitam redire vult19 — той посочи тялото на леглото.

При вида на мис Уинтъртаун джентълменът с коса като глухарче изведнъж силно се въодушеви. Той разпери ръце в жест на приятна изненада и бързо заговори на латински. Мистър Норел, който бе свикнал да чете латинския, написан и отпечатан в книгите, установи, че не може да следи словесния поток, който течеше толкова бързо, макар да разпознаваше отделни думи като „formosa“ и „venusta“, използвани за описание на женската красота.

Мистър Норел изчака въодушевлението на джентълмена да утихне и насочи вниманието му към огледалото над камината. Там се появи мис Уинтъртаун, която вървеше по тясна камениста пътека през неприветлив планински пейзаж.

— Ecce mortua inter terram et caelum! — обяви магьосникът. — Scito igitur, o Lar, me ad hanc magnam operam te elegisse quia…20

— Да, да! — възкликна джентълменът, изведнъж преминал на английски. — Избрал си да повикаш мен, защото магическият ми гений превъзхожда този на всички останали от моя народ, защото съм бил слуга и довереник на Томас Годблес, Ралф Стоукси, Мартин Пейл и Краля Гарван. Защото съм смел, благороден, щедър и красив като слънце! Всичко това се подразбира! Би било лудост да повикаш някого другиго! И двамата знаем кой съм аз. Въпросът е кой си ти!

— Аз ли? — попита озадачен мистър Норел. — Аз съм най-великият магьосник на своето време!

Джентълменът повдигна едната си съвършена вежда, сякаш искаше да покаже, че е изненадан. Той бавно обиколи мистър Норел, като го оглеждаше от всички страни. После най-нелюбезно дръпна перуката от главата му и надзърна под нея, сякаш магьосникът беше тенджера на огъня и джентълменът искаше да види какво ще има за вечеря.

— Аз… аз съм човекът, избран да възроди магията в Англия! — със запъване произнесе мистър Норел, грабна перуката си и я нахлупи на мястото й, макар и малко накриво.

— Да, очевидно е така! — отбеляза джентълменът. — Иначе нямаше да бъда тук! Нали не мислиш, че ще си губя времето с някой уличен магьосник? Но кой си ти? Това искам да знам. Какви магии си правил? Кой е учителят ти? Кои магически земи си посетил? Кои врагове си сразил? Кои са съюзниците ти?

Мистър Норел остана крайно изненадан от толкова въпроси накуп и се оказа напълно неподготвен да отговори на тях. Той започна да се лута и да се колебае, докато накрая се спря на единствения, на който можеше да даде разумен отговор:

— Нямам учител. Учил съм се сам.

— Как?