Литълуърт. Сред присъстващите бяха мистър Дролайт и мистър Ласелс. Мистър Ласелс обожаваше компанията на мистър Норел — всъщност в това отношение той отстъпваше само на Дролайт, — но причините му да ухажва мистър Норел бяха коренно различни. Ласелс беше хитър, циничен човек, който смяташе за абсолютно нелепо образован джентълмен на преклонна възраст да вярва, че може да прави магии. В резултат на това той с голямо удоволствие задаваше на мистър Норел въпроси за магия при всеки удобен случай, за да се забавлява с отговорите му.
— Харесва ли ви Лондон, сър? — попита Ласелс.
— Ни най-малко — отговори мистър Норел.
— Много съжалявам за това — каза Ласелс. — Не намерихте ли събратя магьосници, с които да разговаряте?
Мистър Норел се намръщи и отвърна, че не вярва в Лондон да има магьосници, а дори да има, той не ги е открил.
— О, сър! — възкликна мистър Дролайт. — Тук грешите! Сведенията ви са крайно неточни! В Лондон има магьосници — о, поне четиридесет. Ласелс, не сте ли съгласен, че в Лондон имаме стотици магьосници? Можете да ги срещнете буквално на всеки ъгъл. Мистър Ласелс и аз с удоволствие ще ви срещнем с тях. Те имат нещо като крал, когото наричат Винкулус — висок, опърпан човек с вид на плашило, държи малка будка точно срещу „Сейнт Кристофър Ле Стокс“, цялата опръскана с кал, с мръсна жълта завеска, и ако му дадете едно пени, ще предскаже бъдещето ви.
— Винкулус предсказва само нещастия — каза през смях Ласелс. — Досега ми е обещал удавяне, лудост, опожаряване на цялото ми имущество и родна дъщеря, която след години ще ми нанесе голяма вреда от злоба.
— Аз бих се радвал да ви заведа, сър — предложи Дролайт на мистър Норел. — Обожавам Винкулус.
— Ако отидете, внимавайте, сър — намеси се мисис Литълуърт. — Някои от тези хора могат така да ви наплашат! Семейство Крукшанк довели един магьосник — много мръсен и окъсан човек — в дома си, за да покаже някои номера на приятелите им, но когато пристигнал, той не успял да направи нищо и те не му платили. Човекът се разгневил и се заклел да превърне бебето в пепел, и тогава настанал голям смут, защото не могли да намерят бебето, макар че в камината нямало нова пепел, само старата. Претърсили къщата от горе до долу, мисис Крукшанк била ни жива, ни умряла от тревога и изпратили да повикат лекар — и тогава на вратата се появила дойката с бебето: оказало се, че тя го завела на „Джеймс Стрийт“, за да го покаже на майка си.
Въпреки тези любопитни сведения мистър Норел отхвърли любезното предложение на Дролайт да го заведе в жълтата будка на Винкулус.
— А какво е мнението ви за Краля Гарван, мистър Норел? — попита мисис Литълуърт заинтригувана.
— Нямам мнение. Той е човек, за когото никога не мисля.
— Наистина ли? — попита мистър Ласелс. — Извинете ме, мистър Норел, но това е доста неочаквано изявление. Досега не съм срещал магьосник, който да не твърди, че Черният крал е най-великият от всички — магьосникът пар екселанс! Човек, способен, ако пожелае, да изтръгне Мерлин от дървото, да завърти стареца на главата му и да го върне обратно вътре13.
Мистър Норел не каза нищо.
— Но, разбира се — продължи мистър Ласелс, — никой от Ауреатите не може да се мери с него, нали? Кралства във всички светове, съществували някога14. Армия от рицари — хора и феи, които му служат вярно. Вълшебни ходещи дървета. Да не говорим за дълголетието му — тристагодишно царуване, а както се говори, накрая все още е бил млад, поне на външен вид.
Мистър Норел не каза нищо.
— Но може би вие смятате, че тези истории са измислици? Често съм чувал да казват, че Кралят Гарван изобщо не е съществувал, че не е бил един-единствен човек, а дълга поредица от магьосници, които много си приличали. Може би и вие мислите така?
По всичко личеше, че мистър Норел предпочита да запази мълчание, но въпросът на мистър Ласелс беше толкова директен, че го принуждаваше да отговори.
— Не — каза накрая Норел, — аз съм съвсем убеден, че е съществувал. Но не мога да не смятам, че влиянието му върху английската магия е само пагубно. Магиите, които е правил, са крайно опасни и нищо не би могло да ме зарадва повече от това да бъде напълно забравен, както заслужава.
— А какво ще кажете за слугите си феи, сър? — попита мистър Ласелс. — Само вие ли можете да ги виждате? Невидими ли са за другите хора?
Мистър Норел подсмръкна и каза, че няма такива слуги.
— Как така нямате? — възкликна една дама в яркорозова рокля, силно изненадана.
— Много мъдро, мистър Норел — отбеляза мистър Ласелс. — Делото Тъбс срещу Стархаус би трябвало да служи като предупреждение за всички магьосници15.
Един човек от Нотингамшир на име Тъбс много искал да види фея и от постоянно мислене за феи и четене на всевъзможни книги за тях той си втълпил, че файтонджията му е фея.
Файтонджията (чието име било Джак Стархаус) бил тъмнокос, висок и много неразговорлив, поради което останалите слуги го гледали с подозрение и го смятали за надменен. Той отскоро бил в дома на мистър Тъбс; казвал, че преди е работил за старец на име Брауни в градчето Колдмикълхил някъде на север. Файтонджията имал чудна дарба: можел да накара всяко животно да го обича. Когато държал юздите, конете винаги много го слушали и никога не се отклонявали от пътя; той умеел да дресира котки така, както жителите на Нотингамшир не били виждали досега. Стархаус им говорел шепнешком и щом го чуели, всички котки заставали неподвижно с леко учудени физиономии, сякаш никога не били чували, нито щели да чуят по-разумни думи през живота си. Освен това той можел да ги накара да танцуват. Котките в дома на мистър Тъбс били по-важни и достолепни от всички други, но Джак Стархаус ги карал да се впускат в лудешки танци, да подскачат на задните си крака и да се мятат насам-натам. Той постигал това със странни въздишки, подсвирквания и съскания. Един от слугите казал, че ако котките изобщо стават за нещо — което не е така, — то поне от тези занимания е редно да има някаква полза. Но чудната дарба на Стархаус била безполезна: тя дори не забавлявала слугите, а само ги карала да се чувстват неловко.
Дали по тази причина, или защото хубавото му лице с малко раздалечени очи карало мистър Тъбс да го смята за фея — не знам, но господарят му започнал тайно да разпитва за файтонджията си.
Един ден мистър Тъбс повикал Стархаус в кабинета си. Казал му, че е разбрал, че мистър Брауни е много болен — бил е болен през цялото време, през което по собствените си думи Стархаус е работил за него — и от години не излиза от дома си. Затова мистър Тъбс бил любопитен да узнае за какво му е на такъв човек файтонджия. Известно време Джак Стархаус мълчал. После признал, че не е бил на служба при мистър Брауни, а е работил за съседно семейство. Трудил се усърдно, мястото било добро и той бил доволен, но другите слуги не го обичали — файтонджията не знаел защо, но това му се било случвало и преди. Една слугиня наговорила лъжи за него и го изгонили. Колкото до мистър Брауни, Стархаус го бил виждал само веднъж преди години. Казал, че много съжалява, че е излъгал мистър Тъбс, но не знаел как да постъпи.
Мистър Тъбс обяснил, че няма нужда Стархаус да си съчинява истории. Той знаел, че файтонджията е фея, и му казал да не се страхува, защото мистър Тъбс няма да го издаде; иска само да поговори с него за родното място и народа му. Отначало Стархаус изобщо не разбрал какво иска да каже мистър Тъбс, а когато най-после проумял, запротестирал, че е човек и англичанин, но напразно — господарят не му повярвал.
След това каквото и да правел Стархаус, където и да ходел, мистър Тъбс все го посрещал със стотици въпроси за феите и Феерия. На файтонджията така му дотегнало от това отношение (макар че мистър Тъбс винаги бил учтив и внимателен), че се видял принуден да напусне. След като останал без работа, в една бирария в Саутуел той срещнал човек, който го посъветвал да заведе дело срещу бившия си господар за очерняне на името си. В последвалия шумен процес Джак Стархаус станал първият човек, признат за такъв от английското законодателство.
Но този любопитен епизод завършил злополучно и за Тъбс, и за Стархаус. Тъбс бил наказан за безобидното си желание да види фея, като станал за смях пред всички. Негови злобни карикатури се появили по вестниците в Лондон, Нотингам, Дерби и Шефилд, а съседи, с които бил в най-добри и близки
