Момчето притежавало типичната за младите хора вяра в абсолютната справедливост на своето дело и в абсолютната несправедливост на делото на всички останали. То си било внушило, че онази част от Англия, разположена между реките Туид и Трент, е справедлива компенсация за това, че норманските крале не са пожелали да накажат убийците на семейството му. Единствено по тази причина крал Хенри се простил със северната половина от кралството си.
Момчето казало, че вече е крал във Феерия. То назовало името на краля, който бил негов сюзерен. Никой не го разбрал115.
Същия ден момчето сложило начало на царуване, продължило триста години. Още на четиринадесет години то създало магическата система, която използваме и до днес. Или по-скоро бихме използвали, ако можехме, но повечето от знанията му не са достигнали до нас. Неговата магия е съвършена смесица между магията на феите и човешката организираност — а силата на двете е впрегната в служба на присъщата му ожесточена решителност. Не можем да обясним как и защо едно откраднато християнско дете изведнъж става най-великият магьосник на своето време. Други деца, родени преди и след него, също са държани в плен във Феерия, но нито едно от тях не се възползва от наученото там по начина, по който го прави той. В сравнение с неговите постижения всичките ни усилия изглеждат посредствени и незначителни.
Мистър Норел от „Хановер Скуеър“ твърди, че съвременната магия трябва да се отърси от всичко свързано с Джон Ъскглас, тъй както старо палто се изтръсква от молците и прахта. Какво ще остане според него? Премахнете Джон Ъскглас — и ще останете с празни ръце.
Из „История и практика на английската магия“, том I, Джонатан Стрейндж, изд. Джон Мъри, 1816.
46
„НЕБЕТО МИ ГОВОРЕШЕ…“
Януари 1816 година
ДЕНЯТ БЕШЕ мрачен. Леден вятър навяваше сняг на парцали в прозорците на библиотеката на мистър Норел, където Чайлдърмас седеше и съчиняваше делови писма. Макар да бе още десет часа сутринта, вече горяха свещи. Единственият шум в библиотеката беше пукането на въглените в камината и драскането на перото на Чайлдърмас по хартията.
До лорд Сидмаут, Секретар на вътрешните работи
Милорд,
Мистър Норел би желал да ви уведоми, че магиите за предотвратяване преливането на реките в графство Съфолк са готови. Сметката ще бъде изпратена днес до мистър Уин в хазната…“
Някъде биеше камбана — печален звук. Звукът идваше от много далеч. Чайлдърмас едва го чуваше и въпреки това под влияние на камбанния звън в стаята стана по-тъмно и по-самотно.
„…Магията ще държи водите в речните корита на обичайното им ниво. Но мистър Лийвз, младият инженер, нает от губернатора на Съфолк, за да провери здравината на наличните мостове и другите структури по реките, изрази някои съмнения…“
Пред него изникна тъжен пейзаж. Той го видя съвсем ясно, сякаш беше място, което познава добре, или картина, която е гледал ежедневно в продължение на години. Обширен изглед към кафяви пустеещи поля и руини под студено сиво небе…
„…относно това дали мостовете над Стауър и Оруел са в състояние да издържат на по-силния воден приток, който неизбежно ще възникне при обилен дъжд. Мистър Лийвз препоръчва незабавен и щателен оглед на мостовете, воденичните язове и бродовете в Съфолк, като се започне от Стауър и Оруел. Разбрах, че той вече е писал до Ваша светлост по този въпрос…“
Той вече не просто мислеше за пейзажа. Струваше му се, че всъщност се намира сред него. Стоеше на някакъв път, изровен и древен, който се виеше по череп хълм към небето, където се беше скупчило голямо ято черни птици…
„…Мистър Норел не пожела да ограничи магията за определен период от време. Но негово лично мнение тя ще трае толкова, колкото и самите реки, но си позволява да препоръча на Ваша светлост веднъж на двадесет години заклинанията да се преглеждат. Идния вторник мистър Норел ще започне да прилага същата магия в графство Норфолк…“
Птиците бяха като черни букви върху сивото небе. За миг му се стори, че разбира значението на написаното. Камъните по древния път бяха символи, предсказващи пътуването па странника.
Внезапно Чайлдърмас се опомни. Перото изскочи от ръката му и мастилото се разля върху писмото.
Той смутено се огледа. Не приличаше на сън. Беше заобиколен от стари, познати предмети: лавиците с книги, огледалото, мастилницата, ръжена, порцелановия бюст на Мартин Пейл. Но доверието в собствените му сетива беше разклатено. Той вече не вярваше, че книгите, огледалото, порцелановият бюст са наистина там. Сякаш всичко видимо бе просто обвивка, която той можеше да разкъса с нокът и под нея да открие студения тъжен пейзаж.
Кафявите полета бяха частично наводнени, оковани във вериги от замръзнали сиви локви. Разположенията на локвите имаха значение. Те бяха писмена, оставени от дъжда по полетата. Локвите бяха магия, направена от дъжда, също както стрелкането на черните птици в сивото небе беше заклинание, произнесено от небето, а полюшването на сиво-кафявите треви бе заклинание на вятъра. Всичко имаше значение.
Чайлдърмас скочи от писалището и потръпна. Бързо обиколи библиотеката и позвъни за прислугата. Но докато чакаше, магията отново се възцари в стаята. Когато Лукас влезе, Чайлдърмас вече не беше сигурен дали се намира в библиотеката на мистър Норел или на древния път…
Той решително тръсна глава и примигна няколко пъти.
— Къде е господарят? — попита Чайлдърмас. — Нещо не е наред.
Лукас го погледна разтревожен.
— Мистър Чайлдърмас! Зле ли ви е, сър?
— Няма значение. Къде е мистър Норел?
— В Адмиралтейството, сър. Мислех, че знаете. Каретата тръгна преди повече от час. Смея да предположа, че скоро ще се върне.
— Не — каза Чайлдърмас, — не може да бъде. Не може да е заминал. Сигурен ли си, че не прави магии на втория етаж?
— Напълно сигурен съм, сър. Видях как каретата откара господаря. Да изпратя ли Матю да повика лекар, мистър Чайлдърмас? Изглеждате много болен.
Чайлдърмас отвори уста да възрази, че изобщо не е болен, но точно в този момент…
