Манкузо не хареса обяснението. Райън можеше да се закълне в това, без дори да го е погледнал.

— Ние не можем да стреляме. Вашите хора не могат да стрелят. Ние не можем да му се измъкнем — той е по-бърз. Не можем да се скрием — сонарът му е по-добър. Той ще тръгне на изток, използвайки скоростта си, за да ни прегради пътя, и ще използва сонара си, за да засече местоположението ни. Най-добрият ни шанс да избягаме е да се движим на запад. Той няма да го очаква.

Манкузо продължаваше да не харесва обяснението, но трябваше да признае, че е умно. Дяволски умно! Погледът му се върна върху картата. Все пак не се намираше на своята лодка.

— Копелето си замина. Или не обърна внимание на макета, или просто не го чу. Сега се движи по курс напречно на нашия и скоро ще попаднем в екраните му — докладва Лавал.

Чембърс изпсува тихичко.

— Край с тоя номер. Рул надясно петнадесет градуса. — Не бяха спечелили, но поне руснаците не ги бяха чули. Подводницата откликна бързо на приборите за управление. — Давайте да се намърдаме зад тях.

„Поджи“ се намираше вече на една миля вляво от местоположението на „Алфа“. Виждаше „Далас“ на сонара си и забеляза промяната в курса й. Капитан II ранг Ууд просто не знаеше как да постъпи. Най-лесното решение щеше да бъде да стреля, но нямаше това право. Понечи да го направи на своя отговорност. Всяка частица от разума му настояваше за това. „Алфа“ се опитваше да убие американци… Но той не можеше да се поддава на инстинктите си. Дългът преди всичко.

Няма нищо по-лошо от свръхсекретността, размишляваше той. Скритите предпоставки на операцията бяха, че наоколо няма да има никой, но дори и да имаше, ударните подводници трябваше да успеят предварително да предупредят ядрената подводница. Върху това следваше да се помисли, но Ууд не искаше да го прави точно сега.

— Контакт! — извика мичманът в микрофона. — Пред нас, почти точно по курса. Използва витла и се движи на малка скорост. Азимут нула-четири-четири, разстояние неизвестно.

— „Червения октомври“ ли е? — попита Туполев.

— Не мога да определя, другарю капитан. Може да бъде и американска. Според мен се приближава към нас.

— По дяволите! — Погледът на Туполев обходи командния пункт. Можеше ли да са подминали „Червения октомври“. Беше ли възможно вече да са я унищожили?

— Знаят ли, че ние сме тук, Френчи? — попита Чембърс, върнал се в сонарното.

— Не е възможно, сър. — Лавал поклати глава. — Ние сме точно зад тях. Една минута… — намръщи се старшината. — Още един контакт, от другата страна на „Алфа“. Това трябва да е нашият приятел, сър. Господи! Мисля, че се приближава насам. Странно, използва витлата си.

— Разстояние до „Алфа“?

— По-малко от три хиляди метра, сър.

— Право напред две-трети! Наляво десет градуса! — заповяда Чембърс. — Френчи, импулс, но използвай подледния сонар. Те може да не знаят какво е това. Накарай ги да мислят, че ние сме ракетната подводница.

— Слушам, сър!

— Високочестотен импулс отзад! — извика мичманът. — Не звучи като американски сонар, другарю.

Туполев застина озадачен. Американска ли беше подводницата, приближаваща се откъм открити води? Другата, от лявата му страна, със сигурност беше американска. Трябваше да бъде „Октомври“. Марко продължаваше да бъде лисицата. Беше лежал неподвижен, изчаквайки ги да отминат, така че да може да стреля по тях.

— Пълен напред, рул пълен ляв!

— Контакт! — изкрещя Джоунс. — Право отпред. Почакайте… Това е „Алфа“. Близо е. Изглежда, прави завой. Някой от другата страна я чука с импулси. Господи, тя е съвсем наблизо! Шкипер, „Алфа“ не е точков източник. Получих разделение на сигнала между двигателя и витлото.

— Капитане! — каза Манкузо. Двамата командири се спогледаха и през главите им, сякаш по телепатия, премина една и съща мисъл. Рамиус кимна.

— Определете разстоянието!

— Джоунси, удари скапаняка с импулс! — хукна назад Манкузо.

— Слушам! — Системите бяха включени на пълна мощност и Джоунс излъчи само един дистанционен импулс. — Разстояние хиляда и петстотин метра. Ъгъл на наклон нула, сър. На едно ниво сме с нея.

— Манкузо, накарай хората си да ни дадат разстояние и азимут! — Рамиус свирепо завъртя ръчката на индикатора.

— Окей, Джоунси, ти отговаряш за управлението на огъня.

— Активен сонарен импулс отдясно, разстояние неизвестно, азимут нула-четири-нула. Целта откъм открито море току-що определи дистанцията до нас — извика мичманът.

— Определете разстоянието! — заповяда Туполев.

— Много зад бимса е, другарю. Губя го.

Една от тях беше „Октомври“, но коя? Можеше ли да рискува и да стреля по американска подводница? Не!

— Решение за целта пред нас?

— Не е добро — отвърна старпомът. — Тя маневрира и увеличава скоростта си.

Мичманът се съсредоточи върху западната цел.

— Капитане, контактът пред нас не е, повтарям, не е съветски. Предният контакт е американски.

— Кой от тях? — изкрещя Туполев.

— Западният и северозападният са американски. Източната цел — неизвестна.

— Поддържайте руля в крайно положение.

— Рул в крайно положение — отговори кормчията, хванал здраво кормилото.

— Целта е зад нас. Трябва да я засечем и да стреляме, докато завиваме. По дяволите, движим се много бързо. Намалете до една трета скорост!

„Коновалов“ обикновено беше пъргав при завиване, но намаляването на мощността накара витлото да действа като спирачка, забавяйки маньовъра й. Въпреки това Туполев постъпваше правилно. Трябваше да успее да насочи торпедните си апарати близо до азимута на целта и да намали достатъчно скоростта, за да даде възможност на сонарния оператор да получи точна стрелкова информация.